Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Затова радостта се свързваше в шведските сърца с известен страх, от какъвто не беше свободен и самият главнокомандващ Витенберг. Той гледаше преминаващите пехотни и конни полкове с такова око, с каквото пастирът гледа стадото си; после се обърна към един затлъстял човек с перо на шапката и със светла перука, която се спускаше върху раменете му.

— Ваша милост ме уверяваш — каза той, — че с тия сили ще мога да сломя войската, която се намира при Уйшче!

Човекът със светлата перука се усмихна и рече:

— Ваша милост може да вярва напълно на думите ми, които съм готов да гарантирам с главата си. Ако при Уйшче имаше редовна войска с когото да било от хетманите, тогава пръв щях да съветвам да не бързаш и да почакаш, докато пристигне негово кралско величество заедно с цялата армия; но нашите сили напълно ще стигнат срещу опълчението и тези велкополски панове.

— А няма ли да им изпратят някакви подкрепления?

— Подкрепления няма да изпратят по две причини: първо — защото цялата войска, която изобщо не е много, е заета в Литва и в Украйна; второ — защото във Варшава нито крал Ян Казимеж, нито пановете канцлери, нито сенатът искат до този момент да повярват, че негово кралско величество Карл Густав наистина е започнал война въпреки мирния договор и последните пратеничества, както и въпреки готовността за отстъпки. Те смятат, че мирът в последните минути ще бъде спасен… ха, ха!

Тук пълният човек сложи шапката си, избърса потта от червеното си лице и добави:

— Трубецки и Долгоруки са в Литва, Хмелницки в Украйна, а ние влизаме във Велкополска… Ето докъде доведе управлението на Ян Казимеж!

Витенберг го погледна със странен поглед и попита:

— А ти, ваша милост, радваш ли се на всичко това?

— Радвам се, защото неправдата към мене и невинността ми ще бъдат отмъстени; а освен това виждам вече като на длан, че сабята на ваша милост и моите съвети ще сложат тая нова, най-прекрасна в света корона върху главата на Карл Густав.

Витенберг насочи поглед в далечината, обгърна с него горите, дъбравите, ливадите и нивите и след малко каза:

— Така е! Това е прекрасна и плодородна страна… И ти, ваша милост, можеш да бъдеш сигурен, че след войната негово кралско величество няма да повери управлението тук на никого другиго.

Пълният човек отново свали шапка.

— Аз също не искам да имам друг господар — добави той и вдигна очи към небето.

Небето беше светло и слънчево, никакъв гръм не удари и не превърна в прах изменника, който на тая граница предаваше в ръцете на неприятеля своята страна, която стенеше вече от две войни и беше напълно изтощена.

Защото човекът, който разговаряше с Витенберг, беше Хероним Раджейовски, бивш коронен подканцлер, сега продал се на шведите срещу собственото си отечество.

Двамата постояха така в мълчание; в това време последните две бригади, нерикската и вермландската, преминаха границата, а подир тях започнаха да навлизат оръдията; тръбите непрекъснато свиреха, а гърмът на котлите и ръмженето на барабаните заглушаваше стъпките на войниците и изпълваше гората със зловещо ехо. Най-сетне тръгна и щабът. Раджейовски яздеше край Витенберг.

— Не виждам Оксенщирна — каза Витенберг, — страхувам се да не му се е случило нещо лошо. Не зная дали беше добър съветът да го изпращам като тръбач с писма при Уйшче.

— Добър — отвърна Раджейовски, — защото ще разгледа стана, ще види вождовете и ще разбере какво мислят там, а това не би могъл да направи всеки.

— Ами ако го познаят?

— Само пан Рей го познава там, а той е наш. Най-сетне дори да го познаят, няма да му сторят нищо лошо, дори ще го снабдят с провизии за из пътя и ще го възнаградят… Познавам аз поляците и зная, че те са готови на всичко, стига да се покажат пред чуждите като възпитан народ. Цялото ни усилие се свежда към това да ни хвалят чужденците… За Оксенщирна можеш да бъдеш ваша милост спокоен, че косъм няма да падне от главата му. Не се вижда, защото е още рано да се върне.

— А как мислиш, ваша милост, нашите писма ще имат ли някакъв резултат?

Раджейовски се засмя.

— Ако ми разрешиш, ваша милост, да бъда пророк, ще ти предскажа какво ще стане. Познанският воевода е възпитан и учен човек, та ще ни отговори много възпитано и много любезно; но понеже обича да минава за римлянин, отговорът му ще бъде страшно римски; най-напред ще каже, че предпочита да пролее последната си капка кръв, отколкото да се предаде, че смъртта е по-добра от безславието, а любовта, която храни към отечеството, му заповядва да загине на границата.