Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Уйшче, главната позиция, зае с хората си познанският воевода. Част от рицарите останаха във Велен, част в Пила, а пан Владислав Скорашевски замина за Чаплинек, та оттам да съобщава за движението на неприятеля.

Започна юли; дните бяха все така хубави и горещи. Слънцето печеше толкова силно по равнините, че шляхтата се скри из горите, между дърветата, под чиято сянка някои поръчаха да разпънат шатрите им. И там започнаха да устройват шумни пиршества, а още повече шум вдигаше прислугата, особено при къпането и поенето на конете, които по няколко хиляди наведнъж откарваха три пъти дневно на реките Нотеч и Глда, като се караха и биеха за най-добър достъп до брега.

Духът в началото все пак беше добър, въпреки че самият познански воевода действаше по-скоро така, че да го понижи.

Ако Витенберг беше настъпил през първите дни на юли, той навярно щеше да срещне силна съпротива, която при разпалването на хората в боя можеше да се превърне в непреодолима упоритост, както често се е случвало. Защото в жилите на тия хора, макар и отвикнали от война, течеше рицарска кръв.

Кой знае дали някой нов Йереми Вишньовецки не би превърнал Уйшче във втори Збараж и не би записал в тия окопи нова прекрасна рицарска страница. Но за зла чест познанският воевода можеше само да пише, не да воюва.

Витенберг, човек, който познаваше не само войната, но и хората, може би нарочно не бързаше. Дългогодишният опит го бе научил, че новомобилизираният войник е най-опасен в първия момент на своята разпаленост и че често пъти му липсва не храброст, а войнишка търпеливост, която се създава само от практиката. Много пъти тоя войник ще сполучи да удари като лавина най-опитните полкове и да премине по техните трупове. Той е като желязо, което, докато е червено, трепти, живее, сипе искри, гори, унищожава, но когато изстине, представлява само мъртъв къс.

И наистина, когато изтече седмица, после втора и захвана третата, дългото бездействие почна да тежи на опълчението. Горещините ставаха все по-големи. Шляхтата не желаеше да излиза на обучение, като се оправдаваше с това, че „конете, хапани от мухите, не искат да стоят на едно място и че човек не може да издържи от комарите в тази блатиста местност…“

Слугите все повече влизаха в разпри за сенчести места, за които и между господарите се стигаше до вадене на саби. Някой и друг тръгваше вечер за вода, а излизаше скришом от стана, за да не се върне вече.

Не липсваха лоши примери и от върховете. Пан Скорашевски току-що бе съобщил от Чаплинек, че шведите са вече наблизо, когато на военния съвет позволиха да се върне вкъщи пан Зигмунд Груджински, шведски староста, за което много настояваше чичо му Анджей, калишки воевода.

— Ако ще трябва аз да сложа тук главата си и да дам своя живот — казваше той, — нека братанецът ми да наследи моята памет и слава, та заслугата ми да не се забрави.

Тук той започна да се разчувства над младата възраст и невинност на братовия си син и да възхвалява щедростта, с която докарал сто души пехотинци, крайно необходими на Жечпосполита в тоя момент. И военният съвет се съгласи да удовлетвори молбата на чичото.

На шестнайсети юли пан старостата напускаше открито стана, придружен от двайсетина слуги, и се връщаше вкъщи почти в навечерието на обсадата и битката. Тълпите шляхтичи го изпращаха с хапливи възгласи чак извън стана, а начело на тълпите беше Острожка, който викаше отдалече подир заминаващия.

— Ваша милост пане староста, давам ти герб и прозвище към презимето: Deest 68 68 Липсва, няма го (лат.). — Бел.прев. !

— Да живее Deest-Груджински! — викаше шляхтата.

— И не плачи за чичко си! — продължаваше Острожка! — И той се страхува от шведите като тебе, та щом само се покажат, сигурно ще се обърне с гръб към тях!

Кръвта избиваше по лицето на младия магнат, но той се преструваше, че не чува обидите, само бодеше коня си с шпорите и си пробиваше път през тълпата, та минута по-скоро да се намери извън стана и далече от своите преследвачи, които най-сетне започнаха да го замерват с бучки пръст, без да мислят за рода и достойнството на заминаващия, и да викат:

— На ти грудка, Груджински! Хайде! Дръж! Хоп! Хоп! Заек! Котка!

Вдигна се такъв шум, та чак познанският воевода дотърча с няколко ротмистри да успокоява и обяснява, че старостата е взел отпуск само за една седмица заради много важни работи.

Лошият пример обаче подейства — и още същия ден се намериха неколкостотин шляхтичи, които не искаха да останат по-назад от пан старостата, но се измъкваха с по-малко придружители и по-тихо. Пан Станислав Скшетуски, калишки ротмистър и пръв братовчед на прочутия Ян Скшетуски, героя от Збараж, си скубеше косата, защото и неговите войници по примера на шляхтичите започнаха да офейкват от стана. Състоя се нов военен съвет, в който шляхтишките тълпи искаха непременно да участват. Настана бурна, пълна с викове и свади нощ. Всички се подозираха едни други, че възнамеряват да бягат. Възгласите: „Или всички, или никой“ — преминаваха от уста на уста.