Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Не е време за шеги! — отвърна Кшищоф Опалински. И като поздрави с шапка всички насъбрани, рече:

— Моите почитания, ваша милост панове!… Време е да отида на военен съвет.

— На роднински съвет, искаше да кажеш, Кшищофчо — добави Острожка, — защото там ще се съветвате всички роднини как да си плюете на петите.

След това се обърна към шляхтата и като подражаваше на воеводата при поклона, добави:

— А на ваша милост такава песен пей!

И двамата се отдалечиха; но едва направиха двайсетина крачки и един огромен избух от смях се удари в ушите на воеводата и звуча още дълго, докато потъна в общата гълчава на стана.

Военен съвет наистина се състоя и беше председателстван от познанския воевода. Това беше особен съвет. В него участваха само такива сановници, които не разбираха от война. Защото велкополските магнати не следваха и не можеха да следват примера на ония литовски или украински „кралчета“, които живееха в постоянен огън като саламандри.

Там всеки воевода или кастелан беше вожд, върху чието тяло ризницата отпечатваше червени ивици и те не изчезваха никога, и младостта на когото протичаше в степите или горите откъм изток, всред засади, битки, гонитби, в станове или обози. А тук бяха големци, които държаха службите и при все че при нужда и те участваха във всеобщото опълчение, никога обаче не заемаха челни постове във военно време. Дълбокото спокойствие беше приспало войнствения дух и потомците на ония рицари, пред които някога не можеха да устоят железните отряди на кръстоносците, се бяха превърнали в политици, учени и писатели. Едва суровата шведска школа ги научи на онова, което бяха забравили.

Но сега събраните на съвещание големци се споглеждаха с несигурни очи, всеки се страхуваше да се обади пръв и чакаше какво ще каже „Агамемнон“, познанският воевода.

А Агамемнон просто не разбираше от нищо и започна речта си отново с оплаквания от неблагодарността и заспалостта на краля, от лекото сърце, с което е предадена под меч цяла Велкополска, а и те с нея. Но пък колко красноречив беше; каква внушителна поза заемаше, достойна за истински римски сенатор: когато говореше, държеше главата си вдигната, черните му очи хвърляха светкавици, устата — мълнии, а прошарената му брада се тресеше от вълнение, когато рисуваше бъдещите поражения на отечеството.

— Защото в какво се състои страданието на отечеството — казваше той, — ако не в страданията на синовете му… А ние тук най-напред ще пострадаме. По нашите земи, по нашите частни имения, придобити чрез заслугите и кръвта на нашите прадеди, ще мине най-напред кракът на тези неприятели, които се приближават като буря към нас от морето. И защо страдаме ние? Защо ще вземат нашите стада, ще стъпчат житата ни, ще изгорят селата, изградени с нашия труд? Ние ли онеправдавахме Раджейовски, който, осъден неоснователно и преследван като престъпник, беше принуден да търси чуждо покровителство? Не!… Ние ли настояваме да се запази в подписа на нашия Ян Казимеж тази грозна титла шведски крал, която вече ни струва толкова кръв? Не!… Две войни пламтят по две наши граници — трябваше ли да предизвикваме и трета?… Който е виновен, нека Бог, нека отечеството да го съди!… Ние ще си умием ръцете, защото сме невинни за тая кръв, която ще бъде пролята…

И така продължаваше да хвърля мълнии воеводата; но когато дойде до същността на работата, не можа да даде искания съвет.

Тогава изпратиха за ротмистрите, командири на селската пехота, и преди всичко за пан Владислав Скорашевски, който беше не само славен и несравним рицар, но и с голям военен опит; той знаеше войната като „Отче наш“. Неговите съвети бяха слушани много пъти дори от предводителите; затова с още по-голяма готовност бяха желани днес.

Пан Скорашевски посъветва да се организират три стана: при Пила, Велен и Уйшче, така близо един до друг, че в случай на нападение да могат да си се притичват на помощ; а освен това да се направят окопи по цялото крайречно пространство, обхванато от дъгата от станове, които да бранят бродовете.

— А когато се разбере — говореше пан Скорашевски — през къде неприятелят ще поиска да мине реката, тогава ще съберем там и трите стана, за да му дадем хубав урок. А аз, с разрешението на ваша светлост, панове, ще отида с малък отряд в Чаплинек. Това е загубена позиция и ще се оттегля навреме от нея, но там най-напред ще узная за неприятеля и ще мога да ви съобщя за него.

Всички се съгласиха с този съвет и започнаха малко по-живо да швъкат из лагера. Най-сетне се събраха около петнайсет хиляди шляхтичи. Кралските пехотинци правеха окопи на едно разстояние от шест мили 67 67 Полската миля е равна на 7,146 км. — Бел.прев. .