Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

С някакво трескаво любопитство разпитваха тръбача за вождовете, войската, оръжието, начина на воюване и си предаваха от уста на уста всеки негов отговор. Близостта на шведските сили предизвикваше необикновен интерес към всички подробности, които не бяха такива, че да придадат надежда.

На разсъмване дойде и Станислав Скшетуски с вест, че шведите са стигнали вече при Валч, на един ден от полския стан. Веднага настана суматоха; повечето от конете заедно със слугите бяха на паша из ливадите, та веднага изпратиха за тях. Околийските опълчения възсядаха конете и се превръщаха в хоронгви. Моментът преди битката е най-страшният за необучения войник; затова дълго владееше поразителна бъркотия, докато ротмистрите успеят да въведат горе-долу някакъв ред.

Не се чуваха нито команди, нито тръби, само гласове, които се викаха от всички страни: „Яне! Петре! Онуфри! Идвай тук!… Дано пукнеш! Давай конете!… Къде е прислугата ми?… Яне! Петре!“ Ако в такъв момент се чуеше един оръдеен гърмеж, бъркотията лесно можеше да се обърне в паника.

Постепенно обаче околийските опълчения заставаха в строй. Вродената склонност на шляхтата към война замести донякъде липсата на опит и към пладне станът вече представляваше доста внушителна гледка. Пехотата стоеше при валовете, подобна на цветя със своите пъстри облекла; дим се виеше от запалените фитили, а извън валовете, под прикритието на оръдията, ливадите и равнината се зароиха от околийските конни хоронгви, които стояха строени, върху буйни коне, чието цвилене будеше ехото в близките гори и изпълваше сърцата с военен жар.

Пьотр Опалински, подляски воевода, племенник на познанския воевода, трябваше да тръгне лично с разезда заедно със своите драгуни, сто и петдесет души, които беше довел при Уйшче, а освен това бе поръчано на пановете ротмистри Владислав Скорашевски и Станислав Скшетуски да съберат доброволци от шляхтата, която спадаше към опълчението, та и тя вече да зърне неприятеля в очите.

И сега двамата яздеха пред редиците и радваха очите с облеклото и оръжието си, както и със своето държане. Пан Станислав, чер като главня, както всички от рода Скшетуски, с лице мъжествено, страшно и украсено с дълъг напречен белег от удар с меч, с гарваново черна брада, развяна от вятъра; пан Владислав, възпълничък, с дълги светли мустаци, с увиснала долна устна и с очи с червени кръгове, спокоен и добър, по-малко напомняше Марс, но не по-малко беше истинска войнишка душа, която обичаше огъня като саламандра, рицар, който познаваше войната като десетте си пръста и се отличаваше с несравнима смелост. Когато двамата минаваха пред изпънатите в дълга линия редици, непрекъснато повтаряха:

— Хайде, ваша милост панове, кой иска да тръгне като доброволец към шведите? Кой иска да помирише барут? Хайде, ваша милост панове, като доброволци!

Така минаха вече доста голямо разстояние — без никакъв резултат, защото от редовете не излизаше никой. Един се оглеждаше към другия. Имаше и такива, които желаеха и ги спираше не страхът от шведите, а стеснението пред своите. Мнозина побутваха с лакът съседа си и казваха: „Ако тръгнеш ти, и аз ще тръгна.“

Ротмистрите започнаха да губят търпение, докато изведнъж, когато пристигнаха пред гнезненското опълчение, някакъв пъстро облечен човек изскочи с накуцване не от редицата, а иззад редицата и викна:

— Ваша милост панове опълченци, аз ще стана доброволец, а вие шутове!

— Острожка! Острожка! — завика шляхтата.

— Добър шляхтич като всеки друг! — отговори шутът.

— Тю, дявол да го вземе! — извика пан Рошински, подсъдия. — Стига тия шутовщини! Аз отивам!

— И аз!… И аз! — завикаха многобройни гласове.

— Веднъж ме е майка родила, веднъж ще се мре!

— Ще се намерят и други като тебе!

— Всеки има право! Нека тук никой да не се надига над другите.

И както по-рано никой не се обаждаше, така сега започна да се сипе шляхта от всички околии — да се надпреварват с конете, да се сблъскват едни с други и да се карат в бързината. В миг се събраха около петстотин конника и още продължаваха да излизат от редиците. Пан Скорашевски започна да се смее с искрения си добродушен глас и да вика:

— Стига, ваша милост панове, стига! Не можем да тръгнем всички!

След това двамата със Скшетуски строиха хората и тръгнаха напред.

Подляският воевода се присъедини към тях при изхода от стана. Виждаха ги като на длан, когато преминаха през Нотеч — след това се мярнаха още няколко пъти по завоите на пътя и изчезнаха от очите.