Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Зазори се.

Денят започваше блед, облачен и освети хаотичното сборище от паднали духом хора, които се вайкаха и в значителната си част бяха пияни, готови повече за позор, отколкото за бой. На всичко отгоре шведите се бяха прехвърлили през нощта при Джембов на другата страна на Нотеч и бяха обкръжили полския стан.

А от тази страна беше почти без окопи, та нямаше зад какво да се отбраняват. Трябваше да се оградят с насип без никакво губене на време. Скорашевски и Скшетуски заклинаха да се направи това, но вече никой не искаше нищо да знае.

Вождовете и шляхтата имаха една дума на устата си: „Да се преговаря!“ Изпратиха парламентьори. В отговор на шведския стан пристигна великолепна свита, начело на която бяха Раджейовски и генерал Виртц, двамата със зелени клонки в ръка.

Те отиваха към къщата, в която се намираше познанският воевода, но по пътя Раджейовски се спираше между тълпата от шляхта, кланяше се, като размахваше клончето и шапката си, усмихваше се, поздравяваше познатите и говореше с висок глас:

— Ваша милост панове, братя най-мили! Не се тревожете! Не пристигаме тук като врагове. От самите вас зависи да не се пролее нито капка кръв повече. Ако искате вместо тиранина, който отнема свободите ви, който замисля dominium absolutum, който доведе отечеството до окончателен провал, ако искате, повтарям, добър, великолепен господар, воин с толкова безкрайна слава, че само като чуят името му, всичките неприятели на Жечпосполита ще побегнат — тогава поставете се под покровителството на негово величество Карл Густав… Ваша милост панове, братя най-мили! Ето аз нося със себе си гаранция за всичките ви привилегии, за вашата свобода и религия. От самите вас зависи спасението ви… Ваша милост панове! Негово величество шведският крал се наема да потуши казашкия бунт, да приключи литовската война и само той е способен да направи това. Смилете се над злочестото ни отечество, ако нямате милост към себе си…

Тук гласът на предателя затрепера, сякаш беше задушен от сълзи. Шляхтата слушаше слисана, само тук-таме редки гласове възкликнаха: „Да живее Раджейовски, нашият подканцлер!“ А той преминаваше по-нататък и отново се покланяше на нови тълпи, и пак се чуваше звучният му глас: „Ваша милост панове, братя най-мили!“ Накрай двамата с Виртц и цялата свита изчезнаха в къщата на познанския воевода.

Шляхтата така се скупчи пред къщата, та нямаше къде яйце да хвърлиш, защото чувстваше и разбираше, че там, в тази къща се решава не само нейната съдба, но и съдбата на цялото отечество. Слугите на воеводата, облечени с яркочервени дрехи, излязоха навън и започнаха да канят по-важните „персони“ вътре. Те влязоха с готовност, подир тях се промъкнаха и няколко по-малки, а останалите стояха при вратата, притискаха се около прозорците, долепваха уши дори до стените.

Дълбоко мълчание цареше всред навалицата. Застаналите по-близо до прозорците чуваха от време на време глъчката на високите гласове, които излизаха от вътрешността на помещението като ехо от разправии, разисквания, спорове… Час след час течеше — съвещанието нямаше край.

Внезапно входната врата се отвори с трясък и от нея изскочи пан Владислав Скорашевски.

Насъбраните се отдръпнаха ужасени.

Тоя човек, обикновено толкова спокоен и добряк, за когото казваха, че раните могат да се лекуват под ръката му, сега изглеждаше страшно. Очите му бяха червени, погледът му обезумял, дрехата разгърдена. Хванал се с две ръце за косата, той се втурна като мълния между шляхтата и викаше с пронизителен глас:

— Измяна! Убийство! Позор! Вече сме Швеция, а не Полша! Майка ни убиват там, в тая къща!

И започна да реве със страшен, конвулсивен плач и да си скубе косата като човек, който се умопобърква. Гробно мълчание цареше наоколо. Някакво страшно чувство стисна всички сърца.

А Скорашевски скочи изведнъж, после започна да тича между шляхтата и да вика с глас на най-голямо отчаяние:

— На оръжие! На оръжие, който вярва в Бога! На оръжие! На оръжие!

Тогава някакви шумоления започнаха да прелитат през тълпите, някакви временни, внезапни, прекъснати шепоти, като първите удари на вятъра преди буря. Сърцата се колебаеха, колебаеха се умовете, а в това всеобщо раздвоение на чувствата трагичният глас викаше непрекъснато:

— На оръжие! На оръжие!

Скоро започнаха да му пригласят и други два: на пан Пьотр Скорашевски и на пан Скшетуски — след тях дотърча и Клоджински, енергичен ротмистър на познанското опълчение.