Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Ваша милост панове! Генерал Витенберг ни кани днес на пир в своя стан, та при чаша да сключим братския съюз с един храбър народ.

— Vivat Витенберг! Vivat! Vivat! Vivat!

— А после, ваша милост панове — добави воеводата, — ще се разотидем по домовете си и с Божия помощ ще започнем жътвата с мисълта, че днес сме спасили отечеството.

— Бъдещите векове ще ни дадат право — каза Раджейовски.

— Амин! — завърши познанският воевода.

Но изведнъж забеляза, че очите на много шляхтичи гледат и се взират в нещо над главата му.

Той се обърна и видя шута си, който се беше надигнал на пръсти и като се държеше с една ръка за рамката на вратата, пишеше с въглен върху стената на къщата над самата врата:

„MANE — TEKEL — FARES“ 72 72 „Премерено — Претеглено — Пресметнато“. Според Библията тези думи се появили изписани на стената по време на разточителен пир на последния вавилонски цар Балтазар. Пророк Данаил ги разтълкувал като Божие послание за предстоящата смърт на Балтазар и скорошния край на царството му. През същата нощ вавилонския цар бил убит, а страната била окончателно покорена от персите (539 г. пр.Хр.). — Бел. elemag_an

Навън небето се бе покрило с облаци и предвещаваше буря.

В село Бужец, което се намираше в Луковската земя, на границата на Подляското воеводство, и беше собственост на семейство Скшетуски, в градината между господарския дом и езерото седеше на една пейка стар човек, а край краката му си играеха две момченца, едното на пет, другото на четири години, черни и обгорели от слънцето като циганчета, но румени и здрави. Старият човек също изглеждаше още корав като тур. Възрастта не бе прегърбила широките му плещи; от очите или по-право от окото му, понеже едното имаше перде, бликаше здраве и добро настроение; брадата му беше бяла, но стойката държелива и лицето червено, с широк белег на челото, през който се виждаше черепът.

Двете момченца бяха хванали ботуша му за ушите и го дърпаха на противоположни страни, а той гледаше към езерото, осветено от слънчевия блясък, в което подскачаха безброй риби и бръчкаха гладката повърхност на водата.

— Рибите танцуват — мърмореше си той. — Гледайте си работата, още по-хубаво ще затанцувате след източването на водата или когато готвачката почне да ви чисти люспите с ножа.

После се обърна към момченцата:

— Я да пуснете ботуша ми, немирници такива, че ако някой откъсне ухо, и аз ще откъсна неговото. Ех, че досадни стършели! Вървете да търкаляте топки по тревата и ме оставете на мира! На Лонгинек не се чудя, че е по-малък, но Яремка трябва вече да има ум в главата си. Ще взема някой от вас, немирници, и ще го хвърля в езерото.

Но изглежда, че старецът беше напълно в плен на момченцата, защото никое не се уплаши от заканата; напротив, по-голямото започна още по-силно да го дърпа за кончова, да тупа с крак и да повтаря:

— Дядо, стани Богун и отвлечи Лонгинек.

— Я се махай, бръмбар такъв, на тебе ти думам, сополанко, хлапако недни!

— Стани Богун бе, дядо!

— Ще ти дам аз един Богун, почакай само да извикам майка ти!

Яремка погледна към вратата на къщата зад градината, но като видя, че е затворена и майка му не се вижда никъде, повтори за трети път с издута напред муцунка:

— Ама стани Богун бе, дядо!

— Ще ме уморят тия бръмбарчета, дума да не става. Цяло наказание е с тях… Добре, ще стана Богун, но само веднъж. Запомни, повече да не ми досаждаш.

След тая думи старецът простена леко, стана от пейката, грабна внезапно малкия Лонгинек и го понесе към езерото, като издаваше диви викове.

Лонгинек обаче имаше храбър защитник в лицето на Яремка, който в такива случаи не се наричаше Яремка, а пан Михал Володиовски, драгунски ротмистър.

Тогава пан Михал, въоръжен с липова пръчка, която при такива случаи заместваше сабята, се спусна стремително подир дебелия Богун, настигна го бързо и почна да го удря безмилостно по краката.

Лонгинек, който играеше ролята на майка си, крещеше, Богун също крещеше, Яремка-Володиовски също крещеше; но накрай храбростта победи и Богун пусна жертвата си, побягна назад към липата, най-сетне стигна до пейката и падна върху нея, като пъхтеше страхотно и повтаряше:

— Ах вие, палавници!… Цяло чудо ще бъде, ако не пукна…

Но това още не беше краят на мъчението му, защото след малко пред него застана Яремка заруменен, с развята коса и издути ноздри, подобен на малък наежен ястреб, и започна да повтаря с още по-голяма енергия: