Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Дядко, стани Богун!

След много настоявания и тържествено обещание от момченцата, че това вече непременно ще бъде за последен път, историята се повтори точно по същия начин; а тримата седнаха на пейката и Яремка започна да настоява:

— Дядко, кажи кой беше най-храбрият.

— Ти, ти! — отговори старецът.

— А ще стана ли рицар?

— Разбира се, че ще станеш, кръвта ти е войнишка. Дай Боже да бъдеш като баща си, защото, когато човек е храбър, по-малко му досаждат… Разбираш ли?

— Я кажи колко души е убил тате?

— Най-малко сто пъти съм казвал. По-лесно ще преброите листата на тая липа, отколкото всичките неприятели, които сме унищожили с баща ви. Ако аз имах толкова косми на главата си, колкото сам съм изтрепал, бръснарите в Луковско щяха да забогатеят само от подстригването на косата ми. Дявол да ме вземе, ако лъ…

Тук пан Заглоба — защото това беше той — се досети, че не бива нито да се кълне, нито да проклина пред момчетата, и затова, въпреки че по липса на други слушатели обичаше и на децата да разказва за някогашните си подвизи, тоя път замлъкна, особено защото и рибата в езерото започна да подскача с двойна сила.

— Ще трябва да се каже на градинаря — каза той — да заложи нощес кошове… сума едра риба се блъска край самия бряг.

В тоя миг вратата на къщата за към градината се отвори и се появи една прекрасна като южно слънце жена, висока, едра, чернокоса, с тъмна руменина на лицето и с очи като кадифе. Трето момченце, на три години, черно като ахатова топка, се държеше за роклята й, а тя закри очите си с ръка и загледа към липата.

Това беше пани Елена Скшетуска, по баща Булига-Курцевич.

Като видя пан Заглоба с Яремка и Лонгинко под липата, направи няколко крачки към пълния с вода ров и извика:

— Какво правите там, момчета? Сигурно досаждате на дядо си?

— Какво ще ми досаждат! Много прилично се държат — отговори пан Заглоба.

Момчетата се затекоха към майка си, а тя каза:

— Какво искаш да пиеш днес, татко, водка или медовина?

— На обед имаше свинско, та медовина ще бъде по-добре.

— Ей сега ще ти изпратя. Само недей да дремеш навън, че треската е сигурна.

— Днес е топло и няма вятър. А къде е Ян, дъще?

— Отиде към плевните.

Пани Скшетуска казваше на пан Заглоба „татко“, а той на нея „дъще“, при все че не бяха никакви роднини. Нейните родители бяха живели в Заднеприето, в някогашната държава на Вишньовецки, а що се отнася до него, един Бог знаеше откъде бе родом, тъй като сам разправяше най-различни неща. Но през времето, когато тя беше още девойка, Заглоба й беше оказал големи услуги и я бе спасявал от страшни опасности, та затова с мъжа си го почитаха като баща, а и в цялата околност беше много уважаван от всички както за гъвкавия си ум, така и поради необикновената храброст, за която беше дал многобройни доказателства в разни войни и особено в тия с казаците.

Неговото име беше прочуто в цяла Жечпосполита — сам кралят обичаше разказите и остроумието му и изобщо за него се говореше повече, отколкото дори за пан Скшетуски, макар че пан Скшетуски навремето си се бе измъкнал от обсадения Збараж през цялата казашка войска.

Малко след като пани Скшетуска се прибра, един слуга донесе под липата голяма стъкленица и чаша. Пан Заглоба си наля, после затвори очи и започна да опитва внимателно медовината.

— Знаел е Бог защо е създал пчелите! — измърмори той под нос.

И започна да си попийва бавно, като при това дишаше дълбоко и поглеждаше към езерото и зад езерото към черните и сини гори, които се простираха, докъдето поглед стигне от другата страна на реката. Беше два часът след пладне, а по небето нямаше нито едно облаче. Липовият цвят капеше безшумно на земята, а на липата цял хор от пчели пееше между листата и скоро започнаха да кацат по ръба на чашата и да обират сладката течност с косматите си крачета.

От далечните тръстики край голямото езеро, замъглени поради далечината, понякога се вдигаха цели ята диви патици или гъски и се носеха като черни кръстчета из лазурния простор; понякога клин от жерави се мярваше високо на небето и издаваше силен крекот, иначе наоколо беше и тихо, и спокойно, и слънчево, и весело, както бива обикновено в първите дни на август, когато житата са вече узрели, а слънцето сякаш сипе злато на земята.

Очите на стария човек ту се повдигаха към небето и следваха птичите ята, ту отново потъваха в далечината, но все по-сънливи, колкото повече медовината намаляваше в дамаджаната, и клепачите му натежаваха все по-силно — а пчелите пееха в различни тонове своята песен, сякаш нарочно за следобедна дрямка.