Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Значи, ваша милост, не познаваш тукашната шляхта. Тук няма да видиш нито един, който да не е служил във войската. Всички са хора с опит и добри войници.

— Щом е така…

— Та как може да бъде другояче? Но я почакайте! Ян вече знае, че щом главата ми започне веднъж да работи, хрумванията вървят едно след друго. Затова живеех в голяма близост с украинския воевода княз Йереми. Ян нека каже колко пъти тоя най-голям воин в света следваше съветите ми и винаги печелеше от това.

— Казвайте, отче, какво искате да кажете, че времето минава — каза Ян.

— Какво исках да кажа ли? Аха, ето какво исках да кажа: не тоя брани отечеството и краля, който се държи за полата на краля, ами оня, който бие неприятеля; а тоя бие най-добре, който служи под командването на голям предводител. Защо ще отиваме във Варшава, когато не сме сигурни дали негово величество кралят не е тръгнал вече за Краков, Лвов или Литва. Аз съветвам незабавно да се присъединим към хоронгвите на великия литовски хетман княз Януш Радживил. Той е честен и войнствен господар. Ако и да го одумват, че бил много надменен, сигурно няма да капитулира пред шведите. Той поне е вожд и хетман на място. Наистина там ще бъде опасно, понеже ще имаме работа с двама неприятели; но пък ще видим пан Михал Володиовски, който служи в литовския компут, и отново ще се съберем всички заедно както някога. Ако не съветвам добре, нека първият швед да ме поведе за пояса в плен.

— Кой знае? Кой знае? — отговори живо Ян. — Може би така ще бъде най-добре.

— А ще можем по пътя да отведем и Еленка с децата, тъй като и без това ще трябва да минем през Бяловежките гори…

— И ще служим във войска, а не с опълченци — добави Станислав.

— И ще се бием, а няма да спорим по събрания и да изяждаме кокошките и изварата по селата.

— Виждам, ваша милост, че не само в бой, но и в съвет можеш да бъдеш пръв — каза пан Станислав.

— Какво? Ха?

— Така е, така е! — каза Ян. — Това е най-добрият съвет. Както някога заедно с Михал ще тръгнем на война. А ти, Станиславе, ще се запознаеш с най-големия воин в Жечпосполита и мой искрен приятел и брат. Сега да отидем при Еленка, ще й кажем да се приготви за път.

— А тя знае ли вече за войната? — попита Заглоба.

— Знае, знае, нали чу, когато Станислав най-напред разправи всичко пред нея. Цяла е в сълзи, горката… Но като й казах, че трябва да вървя, тя веднага ми отговори: „Върви!“

— Бих искал още утре да тръгна! — викна Заглоба.

— Разбира се, ще тръгнем утре, и то в тъмни зори — каза Ян. — Ти, Станиславе, трябва да си много уморен от пътя, но до утре ще си починеш, колкото можеш. Аз още днес ще пратя със сигурни хора коне в Бяла, Лошиче, Дрогочин и Белск, за да имаме навсякъде отпочинали за смяна. А зад Белск вече започват Бяловежките гори. Колите с провизии също ще тръгнат днес! Мъчно е на човека да напуска любимото си кътче и да скита по света, но воля Божия! Утешавам се с това, че жената и децата ще бъдат в безопасност, защото тия гори са най-добрата крепост на света. Хайде, ваша милост панове, да отидем вкъщи, че е време да се заемем със заминаването.

Отидоха.

Пан Станислав, който беше страшно изморен, веднага щом похапна и пийна, отиде да спи, а пан Ян и пан Заглоба се заеха с подготовката на заминаването. И понеже у пан Ян цареше голям ред, колите и хората тръгнаха още същата вечер, а на другия ден заранта ги последва и каретата, в която седеше Елена с децата, а също и една стара мома, която живееше при семейство Скшетуски. Пан Станислав, пан Ян, пан Заглоба, заедно с петима слуги пътуваха на коне около каретата. Цялата група се движеше бързо, понеже по градовете чакаха отпочинали коне.

Като пътуваха така, без да спират дори през нощите, на петия ден стигнаха в Белск, а на шестия потънаха в Бяловежките гори откъм Хайнувка.

И веднага ги обгърна тъмнината на огромната гора, която по онова време заемаше няколко десетки квадратни мили и от едната страна се свързваше с непрекъснат пояс чак с горите около Жельонка и Рогов, а от другата с горите в Източна Прусия.

Никога никакъв нашественик не беше тъпкал с крак тия тъмни дебри, в които незапознат с тях човек можеше да се обърка и да се върти на едно и също място, докато не падне от умора или не стане жертва на хищните зверове. Нощем тук се чуваше рев на зубри и мечки, заедно с виенето на вълци и хрипливия крясък на рисове. Несигурни пътища водеха през гъсталаци или оголени места, покрай грамади и трапища, блата и страшни невидими езерца, към пръснати села на дървари, смолари и хайкаджии, които често пъти през целия си живот не излизаха от горите. Само до Бяловежа водеше по-широк път, наричан Сухият път, по който кралете ходеха на лов. По него именно пътуваше Скшетуски със семейството и другарите си от Белск и Хайнувка.