Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Пан Стабровски, кралски ловчи, стар самотник и ерген, който седеше непрекъснато като зубър в тия гори, ги прие с отворени прегръдки, а децата за малко не удуши с целувки. Защото живееше само с хайкаджии, без да вижда лица на благородници, освен когато кралят идваше със свитата си на лов.

Под негово ръководство беше цялото ловно стопанство и всички катранджийници в Бяловежките гори. Той се разтревожи много от вестта за войната, за която узнаваше сега от устата на пан Скшетуски.

Защото често пъти се е случвало в Жечпосполита да бушува война, да умира крал, а в тия гори не стигаше дори вест за всичко това; пан ловчи донасяше новините едва когато се връщаше от пан литовския подскарби, пред когото беше задължен да се отчита веднъж в годината по сметките на горското стопанство.

— Глухо ще бъде тук, досадно! — казваше пан Стабровски на Елена. — Но безопасно, както никъде по света. Никой неприятел няма да се промъкне през тия стени, а ако се опита, тогава хайкаджиите ще изпозастрелят всичките му хора. По-лесно е да се завладее цяла Жечпосполита — не дай боже! — отколкото тези гори. Двайсет години вече живея тук, но и аз не ги познавам, защото има места, където е невъзможно да стигнеш и където само зверове живеят, а може и зли духове да имат там свърталища, в които се крият от звъна на черковните камбани. Но ние живеем по християнски, нали в селото има параклис, в който свещеникът от Белск идва веднъж в годината да служи. Тук ще бъдете като в рая, ако не ви досади глухотата. Но пък дърва за отопление няма да липсват…

Пан Ян беше доволен от цялата си душа, че е намерил такова убежище за жена си; но пан Стабровски напразно го задържаше и гощаваше.

След като само пренощуваха, рицарите тръгнаха още на другия ден в зори направо през горите, водени в горския лабиринт от водачи, които им даде пан ловчи.

Когато пан Ян Скшетуски заедно с братовчеда си Станислав и пан Заглоба най-сетне стигнаха в Упита след тежко пътуване из горите, пан Михал Володиовски за малко не полудя от радост, особено защото отдавна вече не бе имал никаква вест за тях, а за Ян мислеше, че се намира с командваната от него кралска хоронгва при хетманите в Украйна.

Сега той ги стискаше един след друг в прегръдките си и потриваше ръце; а когато му казаха, че искат да служат под командването на Радживил, зарадва се още повече при мисълта, че няма да се разделят за дълго време.

— Слава Богу, че ние, старите збаражци, се събираме наедно — казваше той. — Човек и за война има по-голямо желание, когато чувства близки около себе си.

— Това беше моя мисъл — каза пан Заглоба, — защото те искаха да тичат при краля… Ама аз казах: „А защо да не си припомним с пан Михал старите времена? Ако Бог ни даде щастие, както ни даде при казаците и татарите, скоро доста шведи ще тежат на съвестта ни.“

— Бог ти е вдъхнал тая мисъл, ваша милост! — каза пан Михал.

— Чудно ми е само — каза Ян, — че вие тук вече знаете за Уйшче и за войната. Станислав почти беше уморил коня си от бързане, когато пристигна при мене, и когато пътувахме за насам, мислехме, че първи ще ви съобщим за нещастието.

— Чрез евреите трябва да е дошла тази новина тук — каза Заглоба. — Те винаги първи знаят всичко, между тях има една такава кореспонденция, че когато сутрин някой кихне във Велкополска, вечерта вече в Жмудж и Украйна му казват: „Наздраве!“

— Не ми е известно как е станало, но от два дни знаем — каза пан Михал — и смущението тук е ужасно… Първия ден не можехме да повярваме, но на другия вече никой не го отричаше… Нещо повече ще ви кажа: война още нямаше, а човек би казал, че птиците вече пееха за нея във въздуха, защото всички изведнъж и без повод започнаха да приказват за нея. Нашият княз воевода трябва също да я е очаквал и да е знаел нещо преди другите, тъй като се въртеше като на тръни и напоследък долетя в Кейдани. По негова заповед от два месеца вече събираме войска. Събирах аз, Станкевич и някой си Кмичиц, оршански хоронжи, който, както чух, вече отвел в Кейдани съвсем готова хоронгва. Той най-рано от всички ни свърши работата си…

— Ти, Михале, познаваш ли добре вилненския княз воевода? — попита Ян.

— Как да не го познавам, когато цялата сегашна война съм карал под негово командване.

— Какво знаеш за неговите замисли? Честен човек ли е той?

— Князът е отличен воин; кой знае дали не е най-голям в Жечпосполита след смъртта на княз Йереми… Вярно е, че сега го победиха, но той имаше шест хиляди войници срещу осемдесет… Пан подскарбият и витебският пан воевода страшно го укоряват за това и казват, че поради своето тщеславие се хвърлил с толкова малка сила срещу оная безкрайно по-голяма войска, та да не дели с тях победата. Един Бог знае как стои работата… Но той се би храбро и не пазеше живота си… А аз, който бях свидетел на всичко, само това мога да кажа, че ако князът имаше достатъчно войска и пари, неприятелският крак нямаше да излезе от тази страна. И сега смятам, че той ще се залови искрено срещу шведите и навярно няма да ги чакаме тук, а ще тръгнем за Инфлантия.