Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Значи ваша милост идеш направо от Уйшче?

— Направо. Почивах по пътя само толкова, колкото беше необходимо за конете, но пак един ми умря от умора. Шведите трябва да са вече в Познан и оттам бързо ще се разлеят по цялата страна.

Тук млъкнаха всички. Ян седеше с ръце, опрени върху коленете, с впит в земята поглед и се беше замислил мрачно, пан Станислав въздишаше, а пан Заглоба, който още не се беше съвзел, поглеждаше ту единия, ту другия със слисан поглед…

— Това са лоши знакове — каза най-сетне Ян унило. — По-рано на десет победи се случваше едно поражение и учудвахме света с храбростта си. Днес освен поражения имаме и предателства — и то не само от страна на отделни лица, а на цели провинции. Дано се смили Бог над отечеството ни!…

— За Бога — каза Заглоба, — видял съм много на тоя свят, чувам, разбирам и все още не мога да повярвам…

— Какво мислиш да правиш, Яне? — попита Станислав.

— Разбира се, че няма да остана вкъщи, при все че още се треса от студ. Ще трябва да настаня някъде на безопасно жената и децата. Пан Стабровски, мой роднина, е кралски ловчи в Бяловежките гори и живее в Бяловежа. Дори цяла Жечпосполита да падне в ръцете на неприятеля, там няма да стигнат. Още утре ще изпратя жената и децата.

— Това няма да бъде прекалена предпазливост — продума Станислав, — тъй като, макар Велкопоска да е далече оттук, кой знае дали огънят няма да обхване скоро и тия места.

— Ще трябва да се съобщи на шляхтата — каза Ян. — Нека почне да се събира и да мисли за отбрана, понеже тук още никой нищо не знае.

После се обърна към пан Заглоба.

— А вие, отче, с нас ли ще тръгнете или искате да придружите Елена в горите?

— Аз ли? — отговори пан Заглоба. — Дали ще тръгна с вас? Ако краката ми бяха пуснали корени в земята, не бих тръгнал, па и тогава щях да помоля някого да ме изкорени. Толкова ми се иска отново да вкуся шведско месо, колкото на вълк агнешко! Ах, негодниците му, широкогащници такива, чорапчии!… Бълхи им устройват нападения по пищялите, та затова не могат да се застоят вкъщи, ами тичат по чужди земи… Познавам ги аз тия кучи синове, защото още под предводителството на пан Конецполски съм воювал срещу тях; а ако искате, ваша милост панове, да знаете кой взе в робство Густав Адолф, попитайте покойния пан Конецполски. Нищо повече няма да ви кажа! Зная ги аз тях, но и те ме знаят… Не може да бъде другояче, ами тия дяволи са подушили, че Заглоба е остарял. Така ли? Почакайте! Ще има пак да го видите!… Господи! Боже всемогъщи! Защо си разградил така тая нещастна Жечпосполита, та всички съседски свине влизат сега в нея и вече са лапнали три най-хубави провинции! Ето, така е! Да! Но кой е виновен за това, ако не предателите? Не знаеше чумата кого да вземе, та прибра благородните хора, а остави изменниците. Прати, Боже, още веднъж чумата върху познанския воевода и върху калишкия, а най-вече върху Раджейовски и цялото му семейство. А ако искаш да увеличиш населението на пъкъла, прати там всички, които са подписали капитулацията при Уйшче. Остарял бил Заглоба? Остарял, а? Ще видите! Яне! Казвай по-скоро какво трябва да правим, че вече бих искал да съм на конския гръб.

— Естествено, трябва да помислим накъде да тръгнем. При хетманите в Украйна мъчно можем да стигнем, защото там неприятелят ги е откъснал от Жечпосполита и пътят им е свободен само за Крим. Цяло щастие, че сега татарите са на наша страна. По мой ум трябва да отидем при краля във Варшава, за да браним любимия си господар!

— Стига да имаме време за това — отвърна Станислав. — Негово величество кралят сигурно вече събира бързо хоронгвите и докато ние стигнем, вече ще е тръгнал срещу неприятеля, а може и да се сблъскат.

— И това е възможно.

— Тогава да вървим за Варшава, само че бързо — каза Заглоба. — Слушайте, ваша милост панове… Вярно е, че нашите имена са страшни за неприятеля, но все пак само ние тримата няма да свършим нищо, затова аз бих съветвал така: да съберем колкото успеем шляхтичи доброволци, та поне една хоронгвичка да отведем при господаря. Лесно ще можем да ги убедим, защото те и без това трябва да тръгнат, когато пристигне манифест за всеобща мобилизация, следователно им е все едно. Но ние ще им кажем, че който доброволно тръгне преди манифеста, много ще зарадва господаря. С по-голяма сила ще може повече нещо да се направи и ще ни приемат с отворени прегръдки.

— Не се чуди, ваша милост, на думите ми — каза пан Станислав, — но след това, което видях, такова отвращение имам към опълчението, че предпочитам да тръгна сам, отколкото с хора, които не знаят какво е война.