Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Шляхтата възсядаше конете, воеводите тичаха между редиците и издаваха противоречиви заповеди, докато пан Владислав взе всичко в ръцете си, въведе ред и замина начело на неколкостотин доброволци, за да извърши предварителни сблъсквания отвъд реката и да привикне хората с неприятеля.

Конниците тръгнаха с него с доста голяма готовност, защото предварителните сблъсквания обикновено се състояха от ред схватки, водени от малки групи или от единични бойци, а обучената да си служи със сабя шляхта никак не се боеше от такива битки. И така те преминаха реката и застанаха пред неприятеля, който се приближаваше все повече и повече и се чернееше като дълга линия на хоризонта, подобно на току-що израсла от земята гора. Там се разгръщаха конни и пеши полкове и обхващаха все по-широко пространство.

Шляхтата очакваше, че всеки миг срещу нея ще се изсипят конници, райтари, но засега те не се виждаха. Вместо това по хълмовете, отдалечени на неколкостотин крачки, се спряха малки купчини, в които се виждаха хора и коне, и започнаха да се въртят на едно място: щом видя това, пан Скорашевски изкомандва незабавно:

— Наляво — назад!

Но гласът на командата още не беше заглъхнал, когато по възвишенията цъфнаха дълги бели ивици дим и като някакви птици прелетяха със съскане между шляхтата, после гръм разтърси въздуха и в същото време се чуха виковете и стоновете на няколко ранени.

— Стой! — викна пан Владислав.

Такива птици прелетяха втори и трети път — и отново на съскането запригласяха стонове. Шляхтата не слушаше командата на началника, напротив, отстъпваше все по-бързо, като крещеше и призоваваше Божията помощ — после частта се разпръсна в миг и полетя към стана. Пан Скорашевски ругаеше — нищо не помогна.

След като прогони толкова лесно конниците, Витенберг продължи да напредва, докато най-после се изправи пред Уйшче, право срещу окопите, отбранявани от калишката шляхта. Полските оръдия загърмяха веднага, но от шведска страна отначало не отговаряха на тия залпове. Пушеците образуваха спокойно дълги ивици в чистия въздух, които се разтягаха между войските, а през пролуките между тях шляхтата виждаше шведските пехотни и конни полкове, които се разгръщаха със страхотно спокойствие, сякаш бяха сигурни в победата.

Неприятелят изкарваше оръдия по хълмовете, правеше насипи, с една дума, готвеше се, без да обръща и най-малко внимание на снарядите, които не долитаха до него, а само посипваха с пясък и пръст ония, които работеха на насипите.

Пан Станислав Скшетуски изкара още две калишки хоронгви, за да смути шведите със смела атака, но те не тръгнаха с желание; частта веднага се разтегна в безредна маса, защото, докато по-смелите пришпорваха конете си и летяха напред, страхливите ги спираха нарочно. След кратка битка двата райтарски полка, пратени от Витенберг, изтласкаха шляхтата от бойното поле и я гониха до самия стан.

В това време се стъмни и мракът сложи край на безкръвното сражение.

Оръдията обаче стреляха чак до нощта, когато гърмежите замлъкнаха, но в полския стан се вдигна такава врява, та се чуваше чак на другия бряг на Нотеч. Отначало врявата се вдигна, защото неколкостотин души от дребната шляхта се опитаха да се измъкнат в тъмното от стана. Другите забелязаха това и започнаха да ги заплашват и да ги спират. Хванаха се за сабите. Думите: „Или всички, или никой“ — отново прелитаха от уста на уста. Но с всеки момент ставаше по-вероятно, че ще се оттеглят всички. Избухна силно недоволство срещу предводителите: „Изпратиха ни с голи кореми срещу оръдията!“ — викаше дребната шляхта.

Възмущаваха се също и от Витенберг, че не уважаваха военните обичаи и не изпраща разезди срещу разездите, а заповядва неочаквано да се открие срещу тях огън от оръдията. „Всеки прави както му изнася — казваха, — но това е свинщина да не излизаш доблестно един срещу друг.“ Други открито се вайкаха. „Ще ни прогонят оттук като язовец от дупка“ — казваха песимистите. „Станът е лошо обграден, окопите са направени лошо, мястото е неудобно за отбрана.“ От време на време се чуваха гласове: „Панове братя, спасявайте се!“ А други викаха: „Предателство! Предателство!“

Това беше страшна нощ: бъркотията и разпуснатостта се засилваха с всяка минута; никой не слушаше заповедите. Воеводите бяха загубили ума и дума и дори не се опитваха да възстановят реда. Тяхната неспособност и неспособността на опълчението се виждаха ясно като на длан. Витенберг би могъл още тази нощ съвсем лесно да превземе стана със само една встъпителна битка.