Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

А тя, при все че преди това бе решила да го посрещне сериозно и хладно, не можа да овладее радостта си, предизвикана от идването му. А може би и женската хитрост изигра известна роля в това, понеже тя трябваше да каже на пан Анджей, че е посочила вратата на компанията му, та затова искаше най-напред да го спечели на своя страна. Освен това той я приветстваше толкова искрено, с толкова любов, че остатъците от огорчение в нея се стопиха като сняг край огън.

„Обича ме! Няма никакво съмнение!“ — помисли тя. А той казваше:

— Така закопнях вече, та бях готов цяла Упита да изгоря, само да долетя по-скоро при тебе. Дано от студ да пукнат там тия жълтогащници!

— И аз се тревожех да не се стигне там до битка. Слава Богу, че ваша милост се върна.

— Ами! Каква ти битка! Войниците започнали да натискат жълтогащниците…

— Но ти ги успокои, ваша милост, нали?

— Ей сега ще ти разкажа всичко как стана, съкровището ми, само да поседна, че много се уморих. Ех, топло е тук, хубаво е в това Водокти като в рая. Човек е готов да седи тук цял век, да гледа тия чудни очи и никъде да не ходи… Но и да пийне човек нещо топло, също няма да е лошо, че навън е страхотен мраз.

— Веднага ще поръчам да ти сгреят, ваша милост, вино с яйца и сама ще го донеса.

— Дай и на моите обесници някое буренце с водка и поръчай да ги пуснат в обора, та да се постоплят от парата на добитъка. Дрехите им са тънки и са измръзнали здравата.

— За нищо няма да се поскъпя, нали са войници на ваша милост.

При тия думи тя се усмихна така, че в очите на Кмичиц чак светна, и се измъкна тихо като котка, за да нареди на прислугата всичко, което трябва.

Кмичиц се разхождаше из стаята, гладеше си косата, засукваше младите си мустаци и се чудеше как да й разкаже какво се бе случило в Упита.

— Трябва да й призная истината — мърмореше той под нос, — няма друг изход, при все че другарите ще има да се смеят, че тук вече ме водят за носа…

И отново почна да се разхожда, и отново натискаше косата върху челото си, накрай загуби търпение, че момичето толкова много се забави.

В това време слугата внесе светлина, поклони се до пояс и излезе, а веднага след него влезе прелестната домакиня и сама носеше с две ръце лъскав калаен поднос, а върху него канче, от което излизаше ароматна пара от стопленото унгарско вино, и стъклена чаша с герба на Кмичицови. Старият Билевич я бе получил на времето си от бащата на пан Анджей, когато му бе ходил на гости.

Като видя девойката, пан Анджей скочи към нея.

— Хей! — извика той. — И двете ти ръце са заети, няма да ми се измъкнеш!

И се наведе пред подноса, но тя отдръпна светлата си главица, защищавана само от изпаренията, които излизаха от канчето.

— Изменник! Остави ме на мира, ваша милост, че ще изтърва виното…

Но той не се уплаши от заплахата, а викна:

— Кълна се в Бога на небето, че умът ми може да се побърка от такива деликатеси!

— Той отдавна ти се е побъркал, ваша милост… Сядай, сядай!

Кмичиц седна послушно, а тя му наля греяно вино в чашата.

— Казвай сега как съди виновните в Упита.

— В Упита? Като Соломон.

— Е, слава Богу!… Много бих желала всички по тия места да те смятат, ваша милост, за уравновесен и справедлив човек. Та какво стана там?

Кмичиц си пийна добре от виното, въздъхна и каза:

— Ще трябва да започна отначало. Беше така: жълтогащниците заедно с кмета си претендираха да им се дадат писмени нареждания за плащане на провизиите, подписани от великия хетман или от пана подскарби. „Ваша милост панове (казвали на войниците), вие сте доброволци и не можете да вземате насила. Квартири ще ви дадем безплатно, но провизии ще получите тогава, когато се види, че ще ни бъдат заплатени.“

— Имали ли са право или не?

— Право според закона са имали, но войниците имали саби, а по стар обичай, който има сабя, той е винаги по-прав. И тогава те казват на жълтогащниците: „Ей сега ще напишем нарежданията върху вашата кожа!“ И веднага се вдигнала врява. Кметът и жълтогащниците се барикадирали по улиците, а моите — срещу тях; не минало без стрелба. Горките ми войници запалили за страх няколко плевни, а и успокоили няколко жълтогащници…

— Как така успокоили?

— Когото фрасне сабя по чутурата, става спокоен като питомно зайче.

— За Бога, ами че това е убийство!

— Тъкмо затова отидох. Войниците веднага дотичаха при мене да се оплакват от трудностите, при които живеят, и че ги преследват невинно. „Стомасите ни са празни — казваха, — какво да правим?“ Заповядах на кмета да ми се представи. Той се колеба дълго, но най-после дойде с още трима други. И като почнаха да плачат: „Нека да не дават писмени заповеди за плащане — казват, — но защо бият, защо палят града? И с добра дума бихме дали ядене и пиене, но те искаха сланина, медовина, разни лакомства, а ние самите сме бедни хора, нямаме такива неща. Ние ще се браним със закона, а ваша милост ще отговаряш пред съда заради войниците си.“