Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Ами, да! Оставаше да не иска… — измърмори Юзва. — Да не е глупак! Та коя мечка не иска мед от кошер? Но защо да се бърза? Не е ли по-добре да видим какъв човек е? Отче Касиане, та кажете вече, каквото ви е на езика, не дремете като заек след пладне под буца пръст!

— Аз не дремя, ами мисля какво да кажа — отговори старецът. — Господ Иисус е рекъл така: „С каквато мярка мериш, с такава ще ти отмерят!“ Ние също не желаем злото на пан Кмичиц, стига и той да не ни го желае, което, дай Боже, амин!

— Стига да постъпва, както мислим, че трябва! — добави Юзва.

Билевичувна смръщи самурените си вежди и каза с известно високомерие:

— Помнете, ваша милост панове, че не слуга ще приемаме. Той ще бъде тук господар и всичко ще е по неговата воля, а не по нашата. Той ще трябва да ви замести и като настойници.

— Дето ще рече, ние вече няма защо да се бъркаме? — попита Юзва.

— Дето ще рече, трябва да му бъдете приятели, както той иска да бъде ваш приятел. Та той ще пази тук собствения си имот, а всеки управлява имота си, както му харесва. Не е ли вярно, отче Пакош?

— Така си е! — отговори пацунелският старец. А Юзва отново се обърна към стария Бутрим:

— Не дремете, отче Касиане!

— Аз не дремя, ами гледам в главата си.

— Тогава кажете какво виждате.

— Какво виждам ли? Ето какво виждам… Пан Кмичиц е от голям род, от висок произход, а ние сме дребосък! При това е славен воин; когато всички отпуснаха ръце, той сам се е съпротивлявал срещу неприятеля. Дай Боже колкото може повече такива хора. Но компанията му са негодници!… Пане съседе Пакош, какво чухте вие от Домашевичи? Че всички те са хора без чест, срещу които има и присъди от съда, и следствия, и оплаквания, и военни присъди. Това са синове на палачи! Страшни са били за неприятеля, но и за гражданството са страшни. Палели, грабели, вършели насилия! Ето какво са те! Ако бяха съсекли там някого или ударили, това и на добрия човек се случва, но те като че ли са живеели направо като татари и отдавна щяха да гният в затворите, ако не беше покровителството на пан Кмичиц, който е силен господар! Той ги обича и закриля, а те са се залепили за него като конски мухи. Сега са дошли тук и вече на всички е известно какви са хора. Още първия ден в Любич гърмели с пушки — и срещу кого? — срещу портретите на покойните Билевичи, а това пан Кмичиц не е трябвало да позволи, защото те са негови благодетели.

Оленка закри очите си с ръце.

— Това не може да бъде! Не може да бъде!

— Може, защото е било! Негова милост позволил да стрелят срещу тези, с които ще става роднина! А после въвлекли насила в стаята момичетата от имението за разврат!… Тю! Обида на Бога! Това у нас не е бивало!… Още първия ден започнали със стрелба и разврат! Първия ден!…

Тук старият Касиан се разсърди и почна да чука с тоягата си по пода; по лицето на Оленка бликнаха тъмни руменини, а Юзва се обади:

— А тази войска на пан Кмичиц, която остана в Упита, да не е по-добра? Каквито офицерите, такава и войската! Някакви хора отвлекли добитъка на пан Сологуб, казват, че били хора на пан Кмичиц; по пътя набили мейшаголските селяни, които карали смола. Кой? Пак те. Пан Сологуб отишъл при пан Хлебович, за да търси справедливост, а сега пък в Упита насилия! Всичко това е противно на Бога! Тук беше спокойно, както никъде, а сега пълни пушката за през нощта и стой на стража — и защо? Защото пан Кмичиц пристигнал с компанията си!

— Отче Юзва! Не говорете така! Не говорете! — викна Оленка.

— А как да говоря? Ако пан Кмичиц не е виновен, тогава защо държи такива хора, защо живее с тях? Ти, ваша милост панно, му кажи или да ги прогони, или да ги предаде на палача, че иначе няма да има мира. Де се е чуло да се стреля срещу портрети и да се развратничи открито? Ами че цялата околност само за това приказва!

— Какво да направя аз? — питаше Оленка. — Може би това са лоши хора, но той е воювал заедно с тях. Дали ще ги прогони по моя молба?

— Ако не ги прогони — измърмори Юзва тихо, — тогава и той е такъв!

Изведнъж кръвта в девойката започна да се бунтува против тези другари, побойници и комарджии.

— Най-сетне нека бъде така! Трябва да ги прогони! Нека избира между мене и тях! Ако е истина това, което казвате, а аз ще узная още днес дали е истина, няма да им простя нито стрелбата, нито разврата. Аз съм само и слабо сираче, те са въоръжена група, но няма да се уплаша…

— Ние ще ти помогнем! — каза Юзва.

— За Бога! — заговори Оленка и се увличаше все повече. — Нека си правят, каквото искат, но не тук, в Любич… Нека си бъдат, каквито искат, това е тяхна работа. Техните шии ще отговарят, но да не подсторват пан Кмичиц… към разврат… Срам! Позор!… Мислех, че това са несръчни войници, а виждам, че са недостойни предатели, които петнят и себе си, и него. Точно така! В очите им се виждаше злото, но аз, глупавата, не познах. Добре! Благодаря ви, отци, че ми отворихте очите за тия юди… Зная какво трябва да направя.