Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Преминаха в трапезарията; Зникис застана при вратата.

— Какво ново у вас? — попита девойката. Селянинът махна с ръка.

— Ами, господаря го няма…

— Зная, че е в Упита. Но вкъщи какво става?

— Ами!…

— Слушай, Зникис, говори смело, косъм от главата ти няма да падне. Казват, че господарят бил добър, само че другарите му били лудетини.

— Да бяха то лудетини, светлейша господарке!

— Говори откровено.

— Ама, господарке, като нямам право… страх ме е… Забраниха ми.

— Кой ти забрани?

— Господарят…

— Така ли?! — каза Оленка.

Настана кратко мълчание. Тя се разхождаше бързо по стаята със стиснати устни и сбръчкани вежди, а той я следваше с очи.

Внезапно Оленка застана пред него.

— Ти чий си?

— Билевичувски. Аз съм от Водокти, а не от Любич.

— Повече няма да се върнеш в Любич… ще останеш тук. Сега ти заповядвам да кажеш всичко, което знаеш!

Селянинът, както стоеше на прага, така се хвърли на колене.

— Светлейша господарке, аз не искам да се връщам там, там е като на страшния съд!… Това са, господарке, разбойници и развратници, там човек не е сигурен нито за деня, нито за часа си.

Билевичувна се завъртя на място, сякаш улучена от стрела. Тя побледня силно, но попита спокойно:

— Вярно ли е, че са стреляли в стаята по портретите?

— Как да не са стреляли! И момичетата влачеха по стаите, и всеки ден все същият разврат. В селото плач, в имението Содом и Гомор! Говедата отиват на трапезата, овните на трапезата!… Хората угнетени… Вчера разчекнаха невинно коняря.

— И коняря разчекнаха?

— Ами да! А най-голямото зло правят на момичетата. Вече не им стигат тези от имението, ами и по селото ловят…

Отново настана кратко мълчание. Гореща руменина бликна по лицето на девойката и вече не изчезваше.

— Кога очакват там да се завърне господарят?…

— Те, господарке, не знаят, само чух, като приказваха помежду си, че утре ще трябва цялата компания да замине за Упита. Поръчаха конете да бъдат готови. Ще се отбият тук да те молят за слуги и барут, понеже там можело да им дотрябва.

— Ще се отбият тук?… Това е добре. Сега, Зникис, върви в кухнята. Няма да се връщаш вече в Любич.

— Да ти даде Бог здраве и щастие!…

Панна Александра знаеше какво иска, но знаеше също и как трябва да постъпи.

На другия ден беше неделя. Рано сутринта, преди дамите от Водокти да отидат на черква, пристигнаха пановете Кокошински, Ухлик, Кулвец-Хипоцентаурус, Раницки, Рекуч и Зенд, а подир тях любичките слуги, въоръжени и на коне, защото другарите на Кмичиц бяха решили да му отидат на помощ в Упита.

Оленка излезе да ги посрещне спокойна и надменна, съвсем не оная Оленка, която ги бе посрещнала за пръв път преди няколко дни: тя едва кимна с глава в отговор на ниските им поклони, но те мислеха, че отсъствието на пан Кмичиц я прави толкова предпазлива, и не разбраха нищо.

Веднага взе думата пан Ярош Кокошински, вече по-смел, отколкото първия път и каза:

— Светлейша панно ловчанко благодетелко! Ние се отбиваме тук на път за Упита, за да паднем на колене пред ваша милост, благодетелко, и да молим за auxilia 30 30 Помощ (лат.). — Бел.прев. : за барут, пушки и да заповядаш на твоята прислуга да възседне коня и да тръгне с нас. Ще вземем Упита с щурм и ще пуснем малко кръв от тия жълтогащници.

— Удивлява ме — отвърна Билевичувна, — че ваша милост панове отивате в Упита; сама чух, когато пан Кмичиц ви заповяда да седите спокойно в Любич, и на мене ми се струва, че той е, който има право да заповядва, а вие сте длъжни да го слушате като негови подчинени.

Като чуха тези думи, приятелите на Кмичиц се спогледаха слисани. Зенд издаде устни, сякаш искаше да свирне като птица. Кокошински започна да се глади с широка длан по главата.

— Боже Господи! — каза той. — Някой би помислил, че ваша милост говориш на слуги от обоза на пан Кмичиц. Вярно е, че трябваше да седим вкъщи, но когато минава вече четвърти ден, а Йендруш го няма, дойдохме до заключение, че може там да се е вдигнала някаква голяма размирица и нашите саби ще се окажат полезни.

— Пан Кмичиц не замина на бой, а да накаже недисциплинираните войници; това би могло да сполети и вас, ако нарушите заповедта му. Пък и във ваше присъствие по-лесно би се надигнала там размирица и сеч.

— Мъчно можем да спорим с ваша милост. Молим само за барут и хора.

— Хора и барут няма да дам, чуваш ли ме, ваша милост!

— Добре ли чувам? — каза Кокошински. — Как няма да дадеш, ваша милост панно? Ще се скъпиш да дадеш за спасението на Кмичиц, на Йендруш?