Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Всички наобиколиха усмихнатия пан Анджей; Кокошински вдигна високо грамадната чаша и запя:

Другите повториха думите в хор, а след това пан Кокошински даде чашата на Кмичиц, а на него Зенд веднага подаде друга чаша.

Кмичиц вдигна нагоре чашата и викна:

— За здравето на моето момиче!

— Vivat! Vivat! 24 24 Да живее! (лат.). — Бел.прев. — викнаха всички гласове, та стъклата на прозорците започнаха да трептят в оловените си рамки.

— Vivat! Ще мине траурът, ще имаме сватба! Въпросите започнаха да се сипят:

— А как изглежда? Хей! Йендруш! Много ли е хубава? Такава ли е, каквато си я въобразяваше? Има ли втора като нея в Оршанския край?

— В Оршанския ли? — възкликна Кмичиц. — За нищо ги не бива нашите оршански моми пред нея!… По дяволите! Няма друга като нея по света!

— Това искахме за тебе — отговори пан Раницки. — А кога ще бъде сватбата?

— Като свърши траурът.

— Глупости — траур! Децата не се раждат черни, а бели!

— Като почне сватбата, няма да има траур. Остро, Йендруш!

— Остро, Йендруш! — започнаха да викат всички едновременно.

— Оршанчетата ти вече страшно копнеят да слязат от небето на земята! — викна Кокошински.

— Не ги карай клетите да чакат!

— Ваша милост панове! — каза Рекуч-Лелива с тънкия си глас. — На сватбата ще се натряскаме като магарета!

— Мили мои агънца — отговори Кмичиц, — дайте ми възможност или по-добре казано: вървете по дяволите и ме оставете да си видя къщата!

— Дума да не става! — отвърна Ухлик. — Разглеждането утре, а сега всички на масата; две дамаджани още стоят с пълни кореми.

— Ние вече направихме прегледа вместо тебе. Любич е златна ябълка! — каза Раницки.

— Конюшнята е чудо! — викна Зенд. — Има два татарски коня, два хусарски първо качество, два жмуджски и два калмуцки и всичките са два по два еднакви като очи. Утре ще ги разгледаме.

Тук Зенд изцвили като кон, а другите се чудеха, че така умее да подражава, и се смееха.

— Толкова добре ли е уредено тук? — попита Кмичиц зарадван.

— И избата е отлична работа — запищя Рекуч. — Насмолени бурета и плесенясали дамаджани стоят в редици като строена хоронгва.

— Е, слава Богу! Да сядаме на трапезата!

— На трапезата! На трапезата!

Но едва седнаха и напълниха чашите, а Раницки скочи отново.

— За здравето на подкоможи Билевич!

— Глупак! — отвърна Кмичиц. — Как така? За здравето на покойник ли пиеш?

— Глупак! — повториха другите. — За здравето на стопанина!

— За ваше здраве!…

— За да ни бъде добре в тая къща!

Кмичиц хвърли неволно поглед по трапезарията и на почернялата от старост стена от листвениково дърво видя редица впити в него строги очи. Те гледаха от старите билевичовски портрети, които висяха ниско, на два лакътя от земята, понеже и стената беше ниска. Над портретите в дълга еднаква редица бяха закачени черепи на зубри, елени, лосове с корони от рога, някои вече почернели, изглежда, много стари, други лъскави от белота. И четирите стени бяха украсени с тях.

— Тук трябва да има добър лов, че виждам и дивеч колкото щеш! — каза Кмичиц.

— Ще отидем още утре или вдругиден. Трябва да опознаем и околността — отвърна Кокошински. — Щастлив си ти, Йендруш, че имаш къде да подслониш глава.

— Не като нас — простена Раницки.

— Да пийнем за утеха! — каза Рекуч.

— Не! Не за утеха! — отговори Кулвец-Хипоцентаурус, — а още веднъж за здравето на Йендруш, нашия скъп ротмистър! Той именно, ваша милост панове, ни подслони в своя Любич, нас, бедните изгнаници, без покрив над главата.

— Добре говори! — извикаха няколко гласа. — Кулвец не е толкова глупав, колкото изглежда.

— Тежка е нашата съдба! — пискаше Рекуч. — В теб е цялата ни надежда, че няма да ни изгониш нас, бедните, зад вратата.

— Недейте така! — обади се Кмичиц. — Което е мое, то е и ваше!

При тези думи всички станаха от местата си и започнаха да го прегръщат. Сълзи на разчувстваност течаха по тия сурови и пиянски лица.

— В тебе е цялата ни надежда, Йендруш! — викаше Кокошински. — На грахова слама ни дай да спим, но не ни гони!

— Недейте така! — повтаряше Кмичиц.

— Не ни пропъждай! И без това са ни пропъдили нас, шляхтичи, и то от прочути родове! — викаше жално Ухлик.

— По дяволите! Кой ви пъди? Яжте, пийте, спете, какво искате, дявол да го вземе?

— Не отричай, Йендруш — говореше Раницки, по чието лице се появиха петънца като върху кожата на рис, — не отричай, Йендруш, пропаднали сме до гуша…