Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Светлината от огъня падаше върху младите им румени лица, а те, вдигнали нагоре ръце, с лявата подщипваха мекия лен, а с дясната въртяха вретената и предяха ревностно, сякаш се надпреварваха, подбуждани от строгите погледи на панна Кулвецувна. Понякога се споглеждаха с бистрите си очички, а понякога обръщаха поглед към панна Александра, сякаш в очакване дали скоро ще заповяда на жмуджанина да спре меленето и да започне набожна песен; но не прекъсваха работата и предяха ли, предяха; нишките се виеха, вретената бръмчаха, иглите за плетене току святкаха в ръцете на панна Кулвецувна, а рунтавият жмуджанин трещеше с хромела.

Понякога обаче той прекъсваше работата — изглежда, че нещо се повреждаше в хромела, защото в същото време се чуваше гневният му глас:

— Ах ти, мършо!

Панна Александра повдигаше глава, сякаш пробудена от тишината, настъпила след възклика на жмуджанина; тогава пламъкът осветяваше бялото лице и сериозните й светлосини очи, които гледаха изпод черните вежди.

Тя беше прекрасна девойка със светла коса, възбледа кожа на лицето и деликатни черти. Притежаваше хубостта на бяло цвете. Жалейната рокля й придаваше сериозност.

Седнала при огнището, тя беше толкова потънала в мисли, че сякаш спеше; навярно размишляваше над собствената си съдба, защото тая съдба беше съвсем неопределена.

Завещанието я предназначаваше за жена на човек, когото не беше виждала от десет години, а понеже едва сега навършваше двайсетгодишна възраст, беше запазила само неясен детски спомен за някакво буйно момче, което при престоя му с баща си във Водокти предпочиташе да тича с пушка из блатата, отколкото да се занимава с нея.

„Къде е той и какъв е сега?“ — ето въпросите, които се блъскаха в ума на замислената девойка.

Наистина тя го познаваше и от разказите на покойния подкоможи, който четири години преди смъртта си бе предприел далечно и трудно пътуване до Орша. Според тия разкази Кмичиц бил „момък с богато въображение, макар и страшно избухлив“. След въпросното споразумение за женитбата на децата, сключено между стария Билевич и бащата на Кмичиц, момъкът трябваше да дойде веднага във Водокти, за да се представи на панна Александра, но в това време избухна голяма война и той вместо при девойката отиде на берестецките поля. Ранен там от куршум, трябваше да се лекува вкъщи; после гледа болния си на смъртно легло баща; след това отново избухна война — и така минаха тия четири години. Сега беше изтекло вече доста време от смъртта на стария полковник, но за Кмичиц не се чуваше нищо.

Ето защо имаше за какво да мисли панна Александра, а може би и копнееше по непознатия. Тъкмо защото не беше изпитала любовта, тя носеше в чистото си сърце голямо желание за обич. Само искра беше необходима, за да пламне в това огнище спокоен, но ярък неспирен пламък като вечния огън на литовски жертвеник.

Затова я овладяваше тревога, понякога мила, понякога неприятна, а душата й постоянно си задаваше въпроси, на които нямаше отговор или по-право той предстоеше да дойде от далечните бойни поля. Първият въпрос беше дали момъкът ще се ожени за нея по своя воля и с готовност ще отговори на готовността й за любов. В ония времена родителските споразумения за женитба на децата биваха нещо обикновено, а децата дори след смъртта на родителите си, свързани с тази благословия, най-често изпълняваха споразумението. Затова в самото сватосване девойката не виждаше нищо необикновено, но понеже собствената воля невинаги върви успоредно с дълга, и тази грижа бе обременила русата главица на момичето: „Дали ще ме обикне той“. А после вече орляк мисли връхлитаха връз нея както птичи орляк връхлита върху дърво, което расте самотно всред просторни поля: „Кой си ти? Какъв си? Странстваш ли жив по тоя свят? Или може би вече си паднал убит някъде там?… Далеко ли си? Или близко…“ Отвореното като врата, за да приеме мил гост, сърце на девойката зовеше неволно към далечните страни, към горите и снежните поля, покрити от нощта: „Ела, юначе! Защото нищо по-лошо няма на този свят от очакването!“

Внезапно, сякаш в отговор на зова, отвън, тъкмо от ония снежни далечини, покрити от нощта, долетя звън на звънче.

Девойката трепна, но се съвзе веднага и си спомни, че почти всяка вечер от Пацунеле пращаха за лекарства за младия полковник; панна Кулвецувна потвърди тая мисъл, като каза:

— От Гащовти за лекарства.

Неритмичният звън на звънчето, разклащано при теглича, се чуваше все по-ясно; накрай изведнъж утихна, очевидно шейната бе спряла пред къщата.