Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Тия съвещания на лауданските първенци ставаха под ръководството на Пакош Гащовт и Касиан Бутрим, двамата местни патриарси — а цялата шляхта, която беше много поласкана от доверието към нея от страна на починалия пан Билевич, се закле да бъде вярна на буквата на завещанието и обгради панна Александра с почти родителски грижи. Затова, докато през това военно време свади и разправии избухваха дори по места, където войната не беше стигнала, по бреговете на Лауда всичко си беше спокойно. Никакви спорове не се повдигаха, нямаше никакви кражби в имота на младата наследничка, никой не премести граничните могили, не изсече белязаните борове по границите на горите, не влезе в пасищата. Напротив, цялата „околност“ подпомагаше с каквото можеше богатата и без това наследница. Така крайречните Стакяни й пращаха солена риба, от Волмонтовиче пристигаха зърнени храни от навъсените Бутрими, сено от Гащовти, дивеч от ловците Домашевичи, смола и катран от Димните Гошчевичи. Никой в шляхтишките села не наричаше панна Александра другояче освен „нашата панна“, а хубавите пацунелки току поглеждаха за пан Кмичиц почти толкова нетърпеливо, колкото и тя.

В това време дойдоха нареждания, с които шляхтата се свикваше под знамената — и в Лауда настъпи раздвижване. Което момче бе станало мъж, когото възрастта не бе прегърбила, трябваше да яхне коня. Ян Казимеж бе дошъл в Гродно, където беше определил да се събере цялото опълчение. Натам и отиваха всички. Първи тръгнаха мълчаливо Бутрими, след тях другите, а Гащовти последни, както постъпваха винаги, че им беше мъчно да се откъснат от пацунелките. Шляхтата от другите части на страната се представи само с малък брой и отбраната на държавата не бе осигурена, но послушната Лауда тръгна изцяло.

Пан Володиовски не тръгна, понеже още не можеше да движи ръката си, та остана между пацунелките също като някакъв войски 17 17 Чиновник в стара Полша, който се грижи за реда и сигурността в даден район, през война се грижи за останалите по домовете си жени на шляхтичите. — Бел.прев. . Околността опустя и само старци сядаха вечер с жените край огнищата. Тихо беше в Поневеж и Упита — навсякъде чакаха новини.

Панна Александра също се затвори във Водокти и не виждаше никого освен слугите и лауданските си настойници.

Дойде новата 1655 година. Януари беше мразовит, но сух. Сурова зима покри светата Жмудж с цял лакът дебел бял кожух; горите се огъваха и трошеха от тежкия кит по клоните, денем на слънце снегът ослепяваше очите, а в лунна нощ сякаш чезнещи искри блестяха по втвърдената от мраза повърхност; дивечът се приближаваше до човешките жилища, а бедните, сиви птици чукаха с човка по прозоречните стъкла, покрити със скреж и снежни цветя.

Една вечер панна Александра седеше в стаята на прислугата заедно с момичетата от дома. Стар обичай у Билевичи беше, когато нямат гости, да прекарват вечерите със слугите и да пеят набожни песни, за да възпитават простолюдието с примера си. Така постъпваше и панна Александра, а правеше това с още по-голяма готовност, понеже почти всичките й компаньонки бяха шляхтички, много бедни сирачета. Те вършеха всякаква, дори най-груба работа и бяха като прислужнички при господарки, а в замяна на това се учеха на изискани маниери и с тях се отнасяха по-добре, отколкото с простите момичета. Имаше обаче и селянки, които се различаваха главно по езика си, много от тях не знаеха полски.

Панна Александра и роднината й, панна Кулвецувна, седяха по средата, а момичетата — отстрани на пейки; всички предяха. В грамадното огнище с издаден навес горяха борови цепеници и дънери, като ту пригасваха, ту отново стрелваха силен, светъл пламък или искри, когато застаналото край огъня момче дохвърляше начупени на дребно брезови клонки и борина. Когато лумнеше по-ярък пламък, виждаха се тъмните дървени стени на огромната стая с необикновено нисък гредореден потон. От гредите висяха на конци пъстроцветни звездички от тестени кори, които се клатеха от топлината, иззад гредите се показваха повесма развлачен лен, увиснали на две страни като пленени турски знамена от конски опашки. Почти целият потон беше покрит с тях. По тъмните стени блестяха като звезди големи и малки калаени съдове, изправени или опрени на дълги дъбови лавици.

На дъното, при вратата, рунтав жмуджанин трещеше енергично с хромела и мънкаше под нос монотонна песен, панна Александра прехвърляше мълчаливо зърната на броеницата си, предачките предяха, без да говорят помежду си.