Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

След погребението отвориха завещанието на покойника и от него стана явно, че старият полковник оставяше за наследница на целия си имот без село Любич внучката си Александра Билевичувна, упицка ловчанка 13 13 Дъщеря на ловчи — титла на дворянин, който урежда кралските ловове. — Бел.прев. , а настойничеството над нея до оженването й поверяваше на цялата лауданска шляхта.

„… Които бяха доброжелателни към мене (гласеше завещанието) и с обич се отплащаха за обичта, нека бъдат такива и за сирачето, а в тези времена на развала и коварство, когато никой не може да бъде запазен от човешката злоба и да не се страхува от нищо — нека пазят от беда сирачето в името на спомена за мене.

Те ще трябва да следят тя да се ползва свободно от моя имот, с изключение на село Любич, което давам, подарявам и записвам на пан Кмичиц, младия оршански хоронжи 14 14 Титла на дворянин, който носел знамето при краля или начело на своя отряд. — Бел.прев. , и нека никой да не му пречи в това. А който би се чудил на тая моя благосклонност към уважаемия Анджей Кмичиц или вижда в това онеправдаване на родната ми внучка Александра, трябва и е длъжен да знае, че бащата на Йенджей Кмичиц още от млади години чак до смъртта си ме даряваше с приятелството и братските си чувства. С него ходех на война и той много пъти ми спасяваше живота, а когато злобата и invidia 15 15 Завистта (лат.). — Бел.прев. на пановете Шичински искаха да ми изтръгнат имота — и тогава ми помогна. Затова аз, Хераклиуш Билевич, упицки подкоможи, в същото време недостоен грешник, застанал днес пред Божия съд, преди четири години (бях още жив и ходех с крака по земната юдол) отидох при пан Кмичиц бащата, оршански мечник, за да му се закълна във вечна благодарност и приятелство. Там именно с взаимно съгласие по стар шляхтишки и християнски обичай решихме, че неговият син Анджей и внучката ми Александра, ловчанка, ще трябва да образуват семейство и от тях да израсте потомство за славата Божия и за доброто на Жечпосполита. Това желая най-силно и задължавам внучката си Александра да бъде послушна на записаната ми тук воля, освен ако (не дай, Боже) пан оршанският хоронжи не опетни славата си с позорни постъпки и не бъде обявен за негодник. А ако загуби имота си, което лесно може да се случи при оная граница между Орша, тогава я благославям да го вземе за мъж, па дори и да се е лишил от Любочи, да не обръща внимание на това.

Все пак, ако по особена Божия милост внучката ми пожелае да пожертва своето моминство за славата на Бога и да облече монахинско расо, тя може да направи това, защото славата Божия трябва да бъде над човешката…“

Ето така именно пан Хераклиуш Билевич се бе разпоредил с имота и с внучката си и на това никой не се учуди особено много. Панна Александра отдавна знаеше какво я чака, а шляхтата отдавна бе чувала за дружбата между Билевич и Кмичиц — а и през това време на беди умовете бяха заети с други неща, така че скоро престанаха и да говорят за завещанието.

Само в дома във Водокти приказваха непрестанно за семейство Кмичиц или по-право за пан Анджей, защото старият мечник също така не беше вече жив. Младият беше участвал в битката при Шклов със свой отряд и с доброволците от Орша. По-късно бе изчезнал от очите на хората, но не се предполагаше да е загинал, понеже смъртта на толкова знатен кавалер надали би минала незабелязано. Защото в Оршанско Кмичици бяха знатен род и собственици на значителни имоти, само че огънят на войната бе опустошил ония места. Цели околии и земи се превръщаха в глухи поля, богатствата се топяха, хората гинеха. След като Радживил беше разбит, никой вече не оказваше особено голяма съпротива. Гошевски, полеви хетман, нямаше сили; коронните хетмани се биеха в Украйна с последните остатъци от войските си и не можеха да му помогнат; не можеше да му помогне и Жечпосполита, изтощена от войните с казаците. Неприятелят заливаше страната все по-навътре и само тук-таме се отбиваше в крепостните стени, но и стените падаха една след друга, както падна Смоленск. Смоленското воеводство, в което се намираха именията на Кмичици, се смяташе за загубено. Всред всеобщата бъркотия, всред всеобщия страх хората се бяха пръснали като разнесени от вихъра листа и никой не знаеше какво е станало с младия оршански хоронжи.

Но понеже войната още не беше стигнала до жмуджкото староство, лауданската шляхта постепенно се съвзе след поражението при Шклов. „Съседите“ започнаха да се събират и съвещават както по обществени, така и по частни въпроси. Бутрими, най-войнствените, подхвърляха, че ще трябва да се отиде в Рошене на congressus 16 16 Събор (лат.). — Бел.прев. на всенародното опълчение, а после при Гошевски, та да се отмъсти за шкловското поражение. Ловците Домашевичи започнаха да се спускат през горите, през роговските дебри чак до неприятелските части и да носят оттам вести; Димните Гошчевичи пушеха месо за бъдещия поход. По частните въпроси се реши да бъдат изпратени били и пребили хора с голям опит, за да намерят пан Анджей Кмичиц.