Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

А всички лауданци служеха в хоронгвата 9 9 Конен полк. — Бел.прев. на стария Хераклиуш Билевич — по-богатите като другари 10 10 Войник от полската конница от шляхтишки произход, който води със себе си издържани от него почтови — редник в полската конница от нешляхтишки произход. — Бел.прев. с два коня, по-бедните с един, а най-бедните като почтови. Изобщо това беше войнствена шляхта, особено влюбена в рицарската служба. Но пък не разбираха много от въпросите, които обикновено се разискваха по сеймиките. Те знаеха, че господар във Варшава е кралят, в Жмудж — Радживил и старостата 11 11 В случая най-висш чиновник в областта. — Бел.прев. пан Хлебович, а пан Билевич — във Водокти край Лауда. Това им беше достатъчно и те гласуваха така, както ги учеше пан Билевич, убедени, че той иска това, което желае и пан Хлебович, а старостата пък слуша Радживил, който е кралска ръка в Литва и Жмудж, а кралят е съпруг на Жечпосполита 12 12 Република; в случая Полша. — Бел.прев. и баща на шляхтишкото съсловие.

Впрочем пан Билевич беше повече приятел, отколкото послушно протеже на могъщите олигархи в Бирже — и то много ценен приятел, защото при всяко повикване имаше хиляда гласа и хиляда лаудански саби, а досега никой по света не бе подценявал сабите в ръцете на Стакяни, Бутрими, Домашевичи или Гащовти. Едва по-късно се промени всичко — когато пан Хераклиуш вече не беше между живите.

А си отиде този баща и благодетел на лауданската шляхта в 1654 година. Тогава по цялата източна граница на Жечпосполита пламна страшна война. Пан Билевич не отиде на нея, че не му позволи това възрастта и глухотата, но лауданците отидоха. А когато дойде вест, че Радживил бил победен при Шклов, а лауданската хоронгва избита почти до крак при атаката й срещу наемната френска пехота, старият полковник бе поразен от апоплексия и предаде Богу дух.

Тази вест донесе някой си пан Михал Володиовски, млад, но много прославен воин, който по поръчение на Радживил бе предвождал лауданците като заместник на пан Хераклиуш. Оцелелите от тях също се върнаха в бащините си къщи изтощени, угнетени, гладни и по примера на цялата войска укоряваха великия хетман, че уверен в страха, който предизвиква с името си, в славата си на победител, се бе хвърлил с малки сили срещу десетократно по-многобройния неприятел и с това бе изложил на поражение войската, цялата страна.

Но при всеобщите укори нито един глас не се надигна срещу младия полковник, пан Йежи Михал Володиовски. Напротив — тия, които се бяха спасили от погрома, го славеха до небесата и разказваха чудеса за неговата опитност като военен и за подвизите му. И единствената утеха на оцелелите лауданци беше да си спомнят за успехите, постигнати от тях под предводителството на пан Володиовски: как с атака смело си пробили път през първите части от пресни войници; как после връхлетели върху френски наемници и със сабите си направили на пух и прах целия им най-отборен полк, а пан Володиовски собственоръчно посякъл полковника на този полк; как накрай, обкръжени и попаднали под кръстосан огън, се спасявали отчаяно от бъркотията, като давали безбройни жертви, но и разбивали неприятеля.

С мъка, но и с гордост слушаха тези разкази ония лауданци, които не служеха в литовския компут, а бяха задължени да се явяват само във всенародното опълчение. И очакваха, че то ще бъде скоро свикано като последна опора на страната. Предварително беше вече уговорено, че в такъв случай пан Володиовски ще бъде избран за лаудански ротмистър, защото, макар да не беше от местните жители, между тукашните хора нямаше по-славен от него. Оцелелите разказваха за него и това, че спасил самия хетман. Затова цяла Лауда почти го носеше на ръце и един род го изтръгваше от други. Особено много се караха Бутрими, Домашевичи и Гащовти при кои от тях да остане най-дълго на гости. А той така хареса тази бойка шляхта, че когато остатъците от радживиловските войски потеглиха към Бирже, та там да се посъвземат малко след поражението — той не тръгна с другите, а като обикаляше от едно шляхтишко село в друго, най-сетне определи постоянната си резиденция в Пацунеле, у Гащовти, у пан Пакош Гащовт, който беше старейшина над всички в Пацунеле.

Право казано, пан Володиовски не би и могъл по никакъв начин да замине за Бирже, понеже легна тежко болен: най-напред се появи висока температура, после контузията, която бе получил още при Цибихов, парализира дясната му ръка. Трите панни Пакошувни, прочути с хубостта си пацунелки, го взеха под своите грижи и се заклеха, че ще възвърнат предишното здраве на този славен воин, а цялата шляхта се зае с погребението на бившия си предводител, пан Хераклиуш Билевич.