Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Откак бе решил да пръсне голямото оръдие, Кмичиц се измъчваше в крепостта. Всеки ден гледаше с копнеж своето черво. След като помисли, той го направи още по-голямо, така че сега беше дълго почти цял лакът и дебело колкото горнище на ботуш.

Вечер той хвърляше от стените алчни погледи към оръдието, после разглеждаше небето като астролог. Но ясният месец осветяваше снега и винаги осуетяваше намерението му.

Докато внезапно дойде затопляне, облаците затрупаха кръгозора и нощите станаха тъмни като в рог. Пан Анджей доби такова настроение, сякаш някой го беше качил на султански кон и щом удари полунощ, веднага се намери при пан Чарнецки с райтарската си униформа и с червото под мишница.

— Отивам! — каза той.

— Чакай, ще съобщя на игумена.

— Е, добре. Само че дай си муцунката и тогава върви при свещеник Кордецки!

Чарнецки го целуна сърдечно и тръгна. Едва направи около трийсет крачки и пред него се показа бялото расо на свещеник Кордецки. Той сам се беше досетил, че Кмичиц ще тръгва, та идваше да се сбогува.

— Бабинич е готов. Чака само ваше благоговейнство.

— Идвам, идвам! — отговори свещеникът. — Майко Божия, пази го и му помагай!

След малко двамата застанаха при прохода, където пан Чарнецки беше оставил Кмичиц, но от пан Анджей вече нямаше нито следа.

— Отишъл е!… — каза свещеник Кордецки слисан.

— Отишъл! — отговори пан Чарнецки.

— Ех, че изменник!… — каза игуменът разчувстван. — Исках да му окача на шията тая иконичка…

Двамата замлъкнаха; мълчание цареше и наоколо, защото поради твърде тъмната нощ не стреляха и от двете страни. Внезапно пан Чарнецки прошепна живо:

— За Бога, той дори не се грижи да върви тихо! Чуваш ли, ваше благоговейнство, стъпките? Снегът хръска!

— Пресвета Дево! Закриляй слугата си! — повтори игуменът.

Някое време и двамата слушаха внимателно, докато енергичните крачки и хръскането на снега не затихнаха.

— Знаете ли, ваше благоговейнство — прошепна Чарнецки, — понякога мисля, че той ще успее, и никак не се боя за него. Той е цял звяр, тръгна така, като че ли отиваше в кръчмата да пийне водка… Каква смелост у тоя човек! Или ще загуби рано главата си, или ще стане хетман. Хм, ако не го познавах като слуга на Мария, щях да си помисля, че има… Дай му, боже, щастие, дай му, боже, щастие, защото в Жечпосполита няма друг такъв рицар…

— Колко е тъмно, колко е тъмно! — каза свещеник Кордецки. — А те много се пазят след вашето нощно нападение. Може да попадне на цял отряд, без дори да разбере…

— Не вярвам; знам, че има пехота и много се пазят, но те са в окопа, а не пред окопа, не пред гърлата на собствените си оръдия. Ако не чуят стъпките, той може лесно да се промъкне до окопа, а после ще го пази самият насип… Уф!

Тук пан Чарнецки изпъхтя и млъкна, защото от очакване и тревога сърцето му беше почнало да бие като чук и той не можеше да си поеме дъх в гърдите.

Свещеникът започна да прави кръстни знаци в мрака.

Внезапно трето лице се изправи пред двамата събеседници. Това беше шерадският мечник.

— Какво ново? — попита той.

— Бабинич отиде като доброволец да пръсва голямото оръдие с барут.

— Как така? Какво?

— Взе черво с барут, връв, огниво… и отиде.

Пан Замойски стисна главата си с ръце.

— Боже, света Богородице! Боже, света Богородице! — каза той. — Съвсем сам ли?

— Съвсем сам.

— Кой му разреши? Това е лудост!…

— Аз! За Бога всичко е възможно, дори да се върне благополучно! — отговори свещеник Кордецки.

Замойски млъкна. Чарнецки започна да пръхти от вълнение.

— Да се помолим! — каза свещеникът.

Тримата коленичиха и започнаха да се молят. Но безпокойството правеше да настръхват косите на двамата рицари. Изтече четвърт час, после половин, после цял, дълъг като век.

— Сигурно вече няма да стане нищо! — каза пан Пьотр Чарнецки.

И отдъхна дълбоко.

Внезапно в далечината избухна грамаден огнен стълб и гръм разтърси стените, черквата и манастира, сякаш всички гръмотевици на небето се бяха сринали на земята.

— Пръсна го! Пръсна го! — започна да вика пан Чарнецки. Нови експлозии прекъснаха по-нататъшните му думи.

А свещеникът падна на колене, вдигна ръце нагоре и викна към небето:

— Пресвета майко! Покровителко, закрилнице, върни го щастливо!

На стените се вдигна врява. Войниците не знаеха какво се беше случило, та грабнаха оръжие. От килиите започнаха да изскачат монаси. Никой вече не спеше. Дори жените станаха от сън. Въпросите и отговорите започваха да се кръстосват като светкавици.