Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Ангел, ангел разправя това! — викаха монасите и шляхтата с вдигнати към небето ръце.

— Не ангел, а Шлядковски, равски подтрапезник, на вашите услуги… Не само това! Слушайте по-нататък: ханът, понеже не е забравил благодеянията на нашия господар, законния крал Ян Казимеж, на когото да даде Бог здраве и владичество през много и много години, иде на помощ и вече е влязъл в територията на Жечпосполита; той направил на пух и прах казаците, които му се съпротивявали, и сега наближава със стохилядна орда Лвов, а Хмелницки, volens nolens 210 210 Ще, не ще (лат.). — Бел.прев. , заедно с него.

— За Бога! За Бога! — повтаряха разни гласове, сякаш смазани от щастието.

Пан Шлядковски чак се изпоти и като размахваше ръце, викаше все по-енергично:

— Това е още нищо!… Пан Чарнецки, към когото шведите първи не удържаха условията, защото му отвлякоха пехотата заедно с Волф, се чувства свободен от дадената дума и вече яхва коня си. Крал Казимеж вече събира войска и всеки ден може да навлезе в страната, а хетманите, слушайте, отци, хетманите: пан Потоцки и пан Лянцкоронски, а заедно с тях и цялата войска, чакат само идването на краля, за да се откъснат от шведите и да насочат сабите си срещу тях. В това време те водят преговори с пан Сапеха и с хана. Шведите са уплашени, цялата страна гори, война в цялата страна… всичко живо тръгва на бой!

Мъчно може да се опише, мъчно да се разкаже какво ставаше в сърцата на монасите и на шляхтата. Някои плачеха, други падаха на колене, трети повтаряха: „Това е невъзможно, това е невъзможно!“ Като чу това, пан Шлядковски се приближи до голямото разпятие, което висеше на стената, и заговори така:

— Слагам ръце върху тия нозе на Христос, приковани с гвоздеи, и се заклевам, че казвам пълната и чиста истина. Повтарям ви само едно: отбранявайте се, не падайте духом, не вярвайте на шведите, не разчитайте, че с покорство и предаване ще можете да си осигурите някаква безопасност. Те не удържат на никакво споразумение, на никакви договори, вие, затворени тук, не знаете какво става в цялата страна, какъв гнет цари, какви насилия, избиване на свещеници, поругаване на светини, пренебрегване на всякакъв закон. Всичко ще ви обещаят, нищо няма да изпълнят. Цялото кралство е оставено в плячка на войнишките своеволия. Дори тия, които още държат за шведите, не могат да избегнат неправдите… Ето Божието наказание за изменниците, че не останаха верни на клетвата си пред краля. Протакайте!… Аз, както ме виждате тук, стига да бъда жив, ако успея да се измъкна от Мюлер, веднага отивам в Шльонск при нашия господар. Там ще падна пред краката му и ще кажа: „Милостиви кралю! Спасявай Ченстохова и твоите най-верни слуги!“ Но вие се дръжте, мили отци, че върху вас се крепи спасението на цяла Жечпосполита.

Тук гласът на пан Шлядковски затрепера и сълзи се появиха по ресниците му; след това той продължи:

— Вие ще имате още тежки моменти: от Краков пристигат разрушителни оръдия, карани от двеста пехотинци… Между тях едно особено грамадно… Ще последват страхотни нападения… Но това ще бъдат последните усилия… Издръжте и това, защото спасението вече се приближава към вас. Кълна се в тия червени Божии рани, че ще дойде кралят, че ще дойдат хетманите, войската, цялата Жечпосполита… на помощ на своята покровителка… Ето какво ви казвам… помощ, спасение, слава… ето вече… много скоро!

Сега честният шляхтич се разплака и тогава последва всеобщо ридание.

Ах! Тая изнурена шепа защитници, тая шепа верни и покорни слуги вече заслужаваше да получи по-добра вест и някаква надежда от страната.

Свещеник Кордецки стана от мястото си, приближи се до пан Шлядковски и разтвори широко ръце.

Шлядковски се хвърли в прегръдките му и двамата дълго се прегръщаха; другите последваха примера им и започнаха да се прегръщат, стискат, целуват, да се поздравяват, сякаш шведът си беше вече отишъл. Накрай свещеник Кордецки каза:

— В параклиса, братя мои, в параклиса!

И тръгна пръв, а след него другите. Запалиха всички свещи, защото навън вече се смрачаваше, и отдръпнаха завеските от чудотворната икона, от която се сипнаха наоколо сладки и обилни блясъци. Свещеник Кордецки коленичи на стъпалата, а зад него монасите, шляхтата и простолюдието; надойдоха и жените с децата. Побледнелите от страдания лица и разплаканите очи се обръщаха към иконата; но изпод сълзите върху всички вече сияеше усмивка на щастие. Цареше кратко мълчание, накрай свещеник Кордецки започна: