Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Така е. Здравата го изтърбуши в Подлесието, а сега го е обсадил в Тикочин. И ние не пречим!

— Как така?

— Защото шведският крал предпочита да се изядат. Радживил никога не е бил сигурен човек, мисли само за себе си… При това като че ли вече едва диша. Който се остави да го обсадят, с него е вече зле… вече е свършено.

— А шведите не му ли помагат?

— Кой да му помогне? Самият крал е в Прусия, защото там работата е най-важна… Електорчето досега се измъкваше, но сега няма да се отърве. Във Велкополска имаме войничка. Витенберг е необходим в Краков, Дъглас има работа с планинците — та и Радживил остана сам на себе си. Нека Сапеха го изяде там. Порасна Сапехчо, това е вярно… но и на него ще му дойде редът. Нашият Карлчо, щом само се справи с прусите, веднага ще смачка носа на Сапеха. Сега не може, понеже цяла Литва е със Сапеха.

— А Жмудж?

— Колкото за Жмудж, нея Понтушко де ла Гард я държи в ръцете си, а тия ръце са тежки, познавам ги!

— Значи Радживил падна, той, който по могъщество се равняваше на кралете?

— Гасне вече, гасне…

— Странно Божие предопределение!

— Война ли е, съдбата е променлива. Но да оставим това! Е, какво? Не се ли намисли по предложението, което ти направих? Няма да съжаляваш! Ела при нас. Ако днес ти е твърде прибързано, помисли до утре, до другиден, до идването на големите оръдия. Те, изглежда, ти вярват, щом можеш да излизаш извън вратата както сега… Или ела с писма и повече не се връщай…

— Ти, ваша милост, клониш на шведска страна, понеже си шведски пратеник — каза внезапно Кмичиц, — не ти е удобно другояче, макар че кой знае какво мислиш в душата си. Има такива, които служат на шведите, но в сърцето си им желаят злото.

— Честна дума — отговори Куклиновски, — че говоря искрено и не защото изпълнявам пратеническа функция. Извън портата аз вече не съм пратеник и щом желаеш, доброволно се отказвам от положението си на пратеник и ти казвам като частно лице: зарежи, дявол да го вземе, тая мръсна крепост!

— Значи, ваша милост, ми говориш като частно лице?

— Точно така.

— И мога да ти отговоря като на частно лице?

— Разбира се! Сам предлагам.

— Тогава чуй ме, пане Куклиновски (тук Кмичиц се наведе и погледна негодника право в очите). — Ти си нехранимайко, предател, негодник, мошеник и куче! Стига ли ти това или трябва да те заплюя в очите?

Куклиновски се слиса до такава степен, че за малко време цареше мълчание.

— Какво е това?… Как така?… Добре ли чух?

— Стига ли ти, куче такова, или искаш да те заплюя в очите?

Сабята на Куклиновски блесна, но Кмичиц го хвана с желязната си ръка за китката, изви ръката му, изтръгна сабята, после му зашлеви такава плесница, та се чу в мрака, зашлеви го и от другата страна, завъртя го в ръка като пумпал, ритна го с всичка сила и викна:

— На частното лице, не на пратеника!… Куклиновски се търколи надолу като изхвърлен от катапулта камък, а пан Анджей тръгна спокойно към портата.

Това ставаше в една гънка на хълма, та от стените мъчно можеше да ги забележат. Въпреки това Кмичиц срещна на портата свещеник Кордецки, който вече го чакаше и веднага го отведе настрани, където го попита:

— Какво прави толкова дълго с Куклиновски?

— Водих с него интимен разговор — отвърна пан Анджей.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че за хана е истина.

— Слава на Бога, който умее да променя сърцата на поганците и от враговете да прави приятели.

— Каза ми също, че Велкополска се е раздвижила…

— Слава Богу!

— Че кралските части са все по-недоволни от шведите, че в Подлесието витебският воевода Сапеха е разбил предателя Радживил, подпомогнат от всички благородни граждани. Като че ли цяла Литва е зад него, с изключение на Жмудж, завладяна от Понтус…

— Слава Богу! Нищо повече ли не си говорихте?

— Говорихме. После Куклиновски ме убеждаваше да мина на страната на шведите.

— Очаквах това — каза свещеник Кордецки. — Той е лош човек… А ти какво му отговори?

— Защото той, виждате ли, благоговейни отче, ми каза така: „Оставям настрана моето положение на пратеник, което и без това се свършва извън портата, а те увещавам като частно лице.“ А аз за сигурност го попитах дали мога да му отговоря като на частно лице. Той каза: „Добре!“ Тогава…

— Какво тогава?

— Тогава му зашлевих плесница, а той се търколи надолу.

— В името на Отца и Сина и на Светия Дух!

— Не се сърдете, отче… Аз направих това много дипломатично, а съвсем сигурно е, че там той не ще писне нито думица пред никого.