Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Хеският княз излезе на свой ред насред стаята и каза подчертано:

— Ваша милост Садовски, дай ми ръката си. Ти си благородник и честен човек!

— Какво е това? Какво значи това? — изрева Мюлер и скочи от мястото си.

— Генерале — каза хеският княз студено, — позволявам си да изкажа мнение, че Садовски е честен човек, и смятам, че в това няма нищо против дисциплината.

Мюлер не обичаше хеския княз, но както на много хора с нисък произход, така и на него импонираше до крайна степен тоя хладен, учтив и едновременно презрителен начин на говорене, присъщ на хората с висок ранг. Мюлер се мъчеше много да усвои тоя маниер, но това не му се удаваше. Все пак той се овладя да не избухне и каза по-спокойно:

— Монасите утре ще бъдат обесени.

— Това не е моя работа — отговори хеският княз, — но в такъв случай заповядай, ваше достойнство, още днес да бъдат обезвредени тия две хиляди поляци, които са в нашия стан, тъй като в противен случай утре те ще ни нападнат… И без това вече за шведския войник е по-безопасно да се движи между глутница вълци, отколкото между техните шатри. Ето всичко, което исках да кажа, а сега си позволявам да пожелая успех на ваше достойнство…

Каза това и излезе от квартирата.

Мюлер разбра, че е отишъл твърде далеко. Но не отмени заповедите си и още същия ден почнаха да издигат бесилка пред очите на целия манастир. Същевременно войниците се възползваха от сключеното примирие, та се приближиха още повече до стените, без да престават да се подиграват, ругаят, хулят, дразнят. Цели тълпи от тях се катереха нагоре; те бяха толкова гъсто един до друг, сякаш възнамеряваха да тръгнат в атака.

Изведнъж пан Кмичиц, когото не бяха оковали, както бе молил, наистина не издържа и гръмна с оръдието в най-големия куп така успешно, че свали всички войници, които се намираха срещу гърлото на оръдието. Това беше сякаш знак, защото веднага, без заповед, дори против заповедта, всички оръдия заработиха, запукаха и всякакъв вид пушки.

А шведите, подложени на огън от всички страни, започнаха да бягат с вой и рев от крепостта, като стелеха гъсто пътя с трупове.

Чарнецки се втурна към Кмичиц.

— Знаеш ли, че за това те чака куршум в главата?

— Зная, все ми е едно! Нека ме…

— В такъв случай цели се добре!

Кмичиц се целеше добре.

Скоро обаче нямаше по кого да стреля. В това време в шведския стан настъпи голямо вълнение, но беше толкова ясно, че шведите първи бяха нарушили примирието, та Мюлер сам даваше право в себе си на ясногурците.

Нещо повече! Кмичиц дори не бе мислил, че със стрелбата си може би е спасил живота на отците, понеже от тая стрелба Мюлер се убеди окончателно, че в края на краищата монасите наистина са готови да пожертват двама свои братя за доброто на черквата и манастира. Тези изстрели също така му вбиха в главата и мисълта, че ако от главите на пратениците падне един косъм, тогава вече не ще чуе от страна на манастира нищо друго освен подобни гърмежи.

И на другия ден покани двамата затворени монаси на обед, а на следния ги изпрати в манастира.

Свещеник Кордецки се разплака, като ги видя, а всички ги вземаха в прегръдките си и се чудеха, когато чуваха от устата им, че дължат спасението си именно на тия гърмежи. Игуменът, който преди това се сърдеше на Кмичиц, го повика веднага и каза:

— Сърдех се, понеже смятах, че ти ги погуби, но изглежда, че пресветата Дева те е вдъхновила. Това е знак на милост, радвай се!…

— Скъпи, любими отче, няма ли да има вече преговори? — питаше Кмичиц и го целуваше по ръцете.

Но едва изрече тия думи, едва свърши, и при портата се обади тръба и нов пратеник от страна на Мюлер влезе в манастира.

Това беше пан Куклиновски, полковник на доброволческа хоронгва, която се влачеше с шведите.

Най-големи нехранимайковци, без чувство за чест и вяра, служеха в тая хоронгва, а отчасти и друговерци като лютерани, ариани, калвинисти. С това се обясняваше тяхното приятелство с шведите, но в мюлеровския стан ги беше довело главно желанието за грабеж и плячка. Тази шайка, съставена от шляхтичи, обявени извън закона, хора, избягали от затворите и ръцете на палача, от слуги, осъдени на обесване, изтръгнати от въжето, приличаше много на някогашната група на Кмичиц, само че ония се биеха като лъвове, а тия предпочитаха да грабят, да изнасилват шляхтички по именията, да разбиват конюшни и сандъци. Лично Куклиновски обаче по-малко приличаше на Кмичиц. Възрастта бе прошарила косите му, лицето бе повехнало, дръзко и безочливо. Очите, необикновено изпъкнали и хищни, говореха за сприхав характер. Той беше един от ония войници, у които съвестта беше изгоряла окончателно поради разпуснатия живот и постоянните войни. По онова време мнозина като него се въртяха из цяло Немско и Полша след Трийсетгодишната война. Те бяха готови да служат на всекиго и често пъти проста случайност решаваше на чия страна да застанат.