Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Генералът ги прие, обкръжен от щаба си и всички знаменити полковници, отговори любезно на смирения поклон на отец Блешински, взе бързо писмото от ръката му, счупи печатите и започна да чете.

Но веднага лицето му се промени страшно: вълна кръв нахлу в главата му, очите му изскочиха навън, вратът му се изду и страхотен гняв наежи косата му под перуката. За момент той не можеше да каже дори дума, само посочи с ръка писмото на хеския княз, който плъзна поглед към него, после се обърна към полковниците и каза спокойно:

— Монасите заявяват само това, че не могат да се отрекат от Ян Казимеж, докато примасът 208 208 Глава на католическата църква в дадена държава. — Бел.прев. не провъзгласи новия крал, с други думи, не искат да признаят Карл Густав.

Тук хеският княз се засмя, Садовски впи подигравателен поглед в Мюлер, а Вжешчович започна да си скубе брадата от ярост. Заплашителен шум на възмущение се надигна между останалите насъбрани. Изведнъж Мюлер почна да удря с ръка на коляното си и да вика:

— Хей, тук! Тук!

Веднага на вратата се показаха мустакатите лица на четирима мускетари.

— Вземете ми тия бръснати чучули и ги затворете! — викна генералът. — Ваша милост Садовски, ще обявиш пред манастира, че ако гръмнат само с едно оръдие от стените, веднага ще заповядам тия двама монаси да бъдат обесени!

Поведоха двамата свещеници, отец Блешински и отец Малаховски, всред присмехите и подигравките на войниците. Мускетарите им нахлупиха свои шапки на главите или по-право върху лицата, за да им бъдат закрити очите, и нарочно ги водеха през разни спъвала, а когато някой от двамата се препънеше или паднеше, между войниците избухваше смях, падналия повдигаха с приклади и уж да го подпират, а го блъскаха по кръста и раменете. Други хвърляха върху тях конски тор, трети вземаха в ръцете си сняг и го разтриваха по обръснатите темета на свещениците или го пускаха във вратовете им. Откачиха шнурове от тръби и завързаха с тях отците за шиите, след което войници ги хванаха за другия край и като се преструваха, че карат добитък на пазар, викаха на глас цената.

Те двамата вървяха тихо, със скръстени върху гърдите ръце, с молитва на уста. Най-сетне ги затвориха в една плевня, разтреперани от студ, поругани; а наоколо застана стража с мускети.

Пред манастира изсвириха с тръби и съобщиха заповедта или по-скоро заплахата на Мюлер.

Отците се уплашиха, цялата войска изтръпна от ужас. Оръдията замлъкнаха; събраният съвет не знаеше какво да предприеме. Да оставят отците във варварските ръце, беше невъзможно, да изпратят други, Мюлер ще задържи и тях. Няколко часа по-късно обаче той самият изпрати пратеник да попита какво мислят да правят монасите.

Отговори му се, че докато не освободи отците, няма място за никакви преговори, защото как монасите могат да вярват, че генералът ще удържи на условията, ако въпреки всеобщото международно право задържа пратеници, чиято неприкосновеност се уважава дори от варварите.

Тая декларация не получи бърз отговор, затова над манастира се надвеси страшна несигурност и смрази въодушевлението на защитниците.

А шведската войска, осигурена чрез задържането на двамата монаси, работеше трескаво за приближаването до недостъпната досега крепост. Правеха бързо нови насипи, нареждаха кошове с пръст, нагласяваха оръдията. Дръзките войници се приближаваха до стените на половин пушечен изстрел. Те заплашваха черквата, защитниците. Полупияни наемници вдигаха ръце към стените и крещяха:

— Предайте манастира или знайте, че вашите монаси ще бъдат обесени!

Други хулеха страшно Богородица и католическата вяра. Загрижени за живота на отците, обсадените трябваше да слушат търпеливо. Яростта на Кмичиц спираше дъха в гърдите му. Той скубеше косата си, късаше дрехите върху себе си, кършеше ръце и повтаряше на пан Чарнецки:

— Казвах ли, казвах ли аз, че няма смисъл да се преговаря с разбойници! Сега стой, страдай, а те се тикат в очите ти и богохулстват!… Света Богородице! Смили се над мене, дай ми сили да изтрая!… За Бога! Скоро ще почнат да пълзят по стените!… Дръжте ме, оковете ме като разбойник, защото не ще издържа!

А ония се приближаваха все повече и хулеха все по-смело.

В това време се случи нещо ново, което доведе обсадените до отчаяние. Киевският кастелан при предаването на Краков си бе запазил правото да излезе с цялата войска и да остане заедно с нея в Шльонск чак до края на войната. Седемстотин души пехотинци от тая войска, кралската гвардия под командването на полковник Волф, се намирали до самата граница и като вярвали на договорите, не били нащрек.