Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— За Бога! — викна той. — Какво стори!… Ами че той е пратеник!

— Зле сторих, че не го улучих! — отговори Кмичиц, загледан в далечината. — Вече стана и бяга. Ех, как го прескочи!

И се обърна към Замойски:

— Ваша милост пане мечник, ако бях го ударил дори в кръста, нямаше да ни докажат, че нарочно сме стреляли срещу него, а кълна се в Бога, че не можах да задържа фитила в ръка. Сам ми изпадна. Никога не бих стрелял срещу пратеник швед, но при вида на поляци изменници червата ми се преобръщат.

— Ти се въздържай, защото можеше да стане нещастие и тогава ще почнат да правят зло на нашите пратеници.

Но пан Чарнецки беше доволен в себе си, понеже Кмичиц дочу, като казваше под нос:

— Поне този изменник няма да се заеме втори път с такова пратеничество.

Това не избегна от ухото на Замойски и той отговори:

— Ако не тоя, ще се намерят други, а вие, ваша милост панове, не пречете на преговорите и не ги прекъсвайте самоволно, защото колкото повече продължават, толкова са по-полезни за нас. Ако Бог ни изпрати някаква помощ, ще има време тя да бъде организирана, а и наближава сурова зима, която ще прави обсадата все по-трудна. Времето носи за тях загуба, а за нас полза.

След тия думи той се запъти за дефиниториума, където продължаваха да се съвещават след заминаването на пратеника. Думите на изменника обаче бяха ужасили умовете и душите бяха попарени. Наистина, не повярваха, че Ян Казимеж е абдикирал, но пратеникът обрисува пред очите им шведското могъщество, за което щастливите предишни дни им бяха дали възможност почти да забравят. Сега това могъщество отново застана пред умовете им с целия си ужас; пред него се бяха уплашили не какви да е крепости, не какви да е градове. Познан, Варшава, Краков, без да се смятат множеството замъци, бяха отворили вратите си пред победителя; как можеше Ясна гура да се защити всред тоя всеобщ поток от поражения?

„Ще се отбраняваме още седмица, две, три — мислеха си някои от шляхтата и монасите, — но какво ще стане по-късно, какъв ще бъде краят на тия усилия?“

Цялата страна приличаше на кораб, потънал вече в бездната, и само тоя манастир още стърчеше като връх на мачта над вълните. Нима можеха заловените за тая мачта корабокрушенци още да мислят не само за собственото си спасение, но и за изваждането на целия кораб от бездната?

Според човешките сметки това беше невъзможно.

И все пак тъкмо когато пан Замойски влизаше обратно в дефиниториума, свещеник Кордецки говореше:

— Братя мои! И аз не спя, когато вие не спите, моля се, когато вие просите спасение от нашата покровителка. Умората, усилията, слабостта потискат и моите кости както вашите; отговорността също така, а може би и повече тежи върху мене, отколкото върху вас. Тогава защо аз вярвам, а вие вече сякаш започвате да се съмнявате?… Погледнете в себе си дали вашите заслепени от земното могъщество очи не виждат вече по-голямата сила от шведската? Нима мислите, че никаква отбрана вече не е достатъчна, че никоя ръка не може да преодолее тая сила? Ако е така, братя мои, вашите мисли са грешни и вие светотатствате срещу Божието милосърдие, срещу всемогъществото на нашия Господ, срещу силата на тая покровителка, за чиито слуги се обявявате. Кой от вас ще посмее да каже, че тая пресвета царица не ще успее да ни предпази и да ни изпрати победа? Затова нека я молим, нека я молим денем и нощем, докато с нашата настойчивост, с нашето смирение, със сълзите си, с жертването на телата и здравето си не смекчим сърцето й, не измолим опрощение на старите си грехове!

— Отче! — каза един от шляхтичите. — Не става въпрос за нашия живот, не става въпрос за жените и децата ни, но ние треперим при мисълта за ония поругания, на които може да бъде подложена иконата, ако неприятелят превземе крепостта с пристъп.

— И не искаме да поемем отговорността върху себе си! — добави друг.

— Защото никой няма право да я поеме, дори отец игуменът! — намеси се трети.

И опозицията растеше, придобиваше смелост, още повече че много монаси мълчаха.

Вместо да отговори направо, игуменът отново започна да се моли:

— Майко на единствения син! — каза той, вдигнал очи и ръце нагоре. — Ако ти ни осени, за да дадем в твоята столица пример на другите за издръжливост, мъжество и вярност към тебе, към отечеството и краля… ако си избрала това място, та чрез него да пробудиш човешката съвест и да спасиш цялата страна — смили се над тия, които искат да възпрат извора на твоята милост, да попречат на твоето чудо, да се противопоставят на светата ти воля…