Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Виковете на войниците показваха, че и те са забелязали това явление.

— Мъглата мами очите! — възкликна Мюлер.

— Мъглата се стеле под черквата! — отговори Садовски.

— Удивително нещо, но тая черква е десет пъти по-високо, отколкото беше вчера, и виси във въздуха — каза хеският княз.

— Още по-нагоре отива! Още по-нагоре, по-нагоре! — викаха войниците. — Изчезва от очите!…

И наистина облакът, който висеше над скалата, започна да се издига към небето като безкраен стълб дим, а черквата, сякаш кацнала на върха на тоя стълб, изглеждаше, че се издига все по-високо, а в същото време, вече под самите облаци, се закриваше все повече с бяла омара, та човек би казал: разтопява се, разсейва се, замъглява се, накрай съвсем изчезва от очите.

Мюлер се обърна към офицерите, а в очите му се рисуваше удивление заедно със суеверен ужас.

— Признавам, ваши милости — каза той, — че през живота си не съм виждал подобен феномен. Това е съвсем противно на природата и навярно е магия на папистите…

— Чух — каза Садовски — войниците да викат: „Как можем да стреляме срещу такава крепост?“ Наистина не зная как!

— Но какво ще стане сега, ваши милости! — извика хеският княз. — Дали тая черква се намира там, в мъглата, или вече я няма?

Така те стояха още дълго смаяни, мълчаливи, накрай хеският княз каза:

— Дори това да беше естествено природно явление, във всеки случай то не ни вещае нищо добро. Гледайте, ваши милости, откак сме дошли тук, не сме направили нито крачка напред!

— Ами — отвърна Садовски, — да беше само това, че не сме напреднали! Но всъщност ние претърпяхме поражение след поражение… а днешната нощ беше най-лошата. Обезкураженият войник губи смелост и започва да действа лениво. Вие, ваши милости, нямате понятие какво си разказват по полковете. При това стават и други странни неща: ето, от известно време никой не може да се покаже вън от стана сам или дори по двама, а който се осмели да стори това, той сякаш потъва в земята. Човек би казал, че вълци се въртят около Ченстохова. Самият аз неотдавна изпратих един хоронжи с трима души във Велун за топли дрехи, но оттогава няма ни кост, ни вест от тях!…

— Още по-лошо ще бъде, когато настъпи зимата; и сега вече нощите са непоносими — добави хеският княз.

— Мъглата се разредява! — каза внезапно Мюлер. Наистина задуха вятър и почна да отвява изпаренията.

Нещо започна да се мярка всред кълбата мъгла, накрай слънцето изгря и въздухът стана прозрачен.

Манастирските стени се очертаха леко, после се показа черквата, манастирът. Всичко стоеше на старото си място. Крепостта беше спокойна и тиха, сякаш в нея не живееха хора.

— Генерале — каза хеският княз енергично, — опитай, ваше достойнство, още с преговори. Трябва да свършим най-сетне!

— Ами ако преговорите не доведат до нищо, тогава съветвате ли да се откажем от обсадата, ваши милости? — попита Мюлер мрачно.

Офицерите мълчаха. Едва след малко взе думата Садовски:

— Ваше достойнство знае най-добре какво трябва да прави.

— Зная — отвърна Мюлер гордо — и ще ви кажа само това: проклинам деня и часа, в който дойдох тук, както и съветниците (тук той прониза Вжешчович с поглед), които ми внушиха тази обсада; знайте обаче, че след това, което се случи, няма да отстъпя, докато не превърна тая проклета крепост в куп от развалини или не загина сам!

Недоволство се отрази върху лицето на хеския княз. Той никога не беше ценил особено много Мюлер, а горните му думи сметна за празно войнишко самохвалство, много несвоевременно при тоя разрушен окоп, труповете и повредените оръдия; затова се обърна към него и отговори с видима ирония:

— Генерале, ваше достойнство не може да обещава това, защото ще се оттеглиш при първата заповед на негово величество краля или на маршал Витенберг. А понякога и обстоятелствата знаят да заповядват не по-лошо от кралете и маршалите.

Мюлер смръщи гъстите си вежди, а Вжешчович, като видя това, каза бързо:

— Засега нека се опитаме да преговаряме. Те ще се предадат. Друго е невъзможно!

По-нататъшните му думи заглуши веселият звън на камбаната, която призоваваше на утринно богослужение в ясногурската черква. Генералът и щабът му тръгнаха бавно към Ченстохова, но още не бяха стигнали до главната квартира, когато долетя офицер на разпенен кон.

— От маршал Витенберг! — каза Мюлер.

В това време офицерът му подаде писмо. Генералът строши бързо печата, плъзна поглед по писмото и каза със смутено лице: