Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Мюлер, Садовски, хеският княз, Вжешчович и всички висши офицери полагаха свръхчовешки усилия, за да възстановят реда в уплашените полкове. Едновременно отговориха с огнени гюллета на гърмежите от манастира, за да разсеят тъмнината и да дадат възможност на разбягалите се да се съвземат.

Едно от гюллетата улучи покрива на параклиса, но се удари само в чупката на покрива и се върна с шум и трясък към стана, като пръскаше във въздуха поток от пламъци.

Най-сетне тревожната нощ се свърши. Манастирът и шведският стан утихнаха. Утринта започна да озарява черковните върхове, покривите постепенно добиваха червена багра — и се развидели.

Тогава Мюлер отиде заедно с щаба си в превзетия окоп. Наистина от манастира можеха да го видят и да открият огън, но старият генерал не обръщаше внимание на това. Той искаше да види със собствените си очи всичките щети, да преброи падналите. Щабът се движеше след него: всички бяха смутени, с тъжни и сериозни лица. Когато стигнаха до окопа, слязоха от конете и почнаха да се изкачват на насипа. Навсякъде се виждаха следи от боя. По-долу, под оръдията, се въргаляха изпосъборени шатри; някои още зееха отворени, празни, тихи.

Купища от тела лежаха особено между шатрите; полуголите трупове, окъсани, с изблещени очи, със замръзнал в мъртвите зеници ужас представлява страшна гледка. Явно беше, че всички тия хора са били изненадани при дълбок сън; някои не бяха обути, малцина стискаха рапира в мъртвата си ръка, почти никой нямаше нито шлем, нито шапка. Едни лежаха в шатрите, особено при входа; изглежда, че те бяха успели да се събудят; други — при самите крила на шатрите, хванати от смъртта в момента, когато са искали да се спасяват с бягство. Навсякъде толкова тела, а на някои места такива купища, та можеше да се сметне, че някакъв природен катаклизъм е избил тия войници — но дълбоките рани по лицата и гърдите, някои начернени лица от толкова близки изстрели, та всичкият барут не бил успял да изгори, свидетелстваха съвсем явно, че човешка ръка е извършила това унищожение.

Мюлер се изкачи по-горе, при оръдията; те стояха глухи, негодни за действие, не по-страшни вече от дървесен пън: върху едно от тях лежеше преметнато тяло на канонир, почти наполовина пресечено със страшен замах на коса. Кръвта бе обляла лафета и образувала широка локва под него. Мюлер огледа всичко подробно, мълчалив и със смръщени вежди. Никой от офицерите не смееше да наруши това мълчание.

Пък и как можеше тук да бъде успокоен тоя стар генерал, който беше бит като новак поради собствената си непредпазливост? Това не беше само поражение, то беше и позор, защото самият генерал наричаше тая крепост курник и се заканваше да я разтроши между пръстите си, понеже той имаше войска от девет хиляди души, а там се отбраняваха двеста, защото най-сетне този генерал беше войник по плът и кръв, а имаше срещу себе си монаси.

Тежко започна тоя ден за Мюлер.

Надойдоха пехотинци и започнаха да изнасят телата. Четирима от тях, които носеха един труп на платнище, се спряха пред генерала без заповед.

Мюлер погледна в платнището и закри очи.

— Де Фоси… — каза той глухо.

Едва се отдалечиха, дойдоха други; тоя път Садовски се придвижи към него и извика отдалеко, като се обърна към щаба:

— Хорн носят!

Но Хорн беше жив и имаше пред себе си дни на страшни мъки. Селянинът, който го беше съсякъл, го бе засегнал със самия край на косата, но ударът е бил толкова страшен, та бе отворил целия гръден кош. Въпреки това раненият дори беше запазил съзнание. Когато забеляза Мюлер и щаба, усмихна се, поиска да каже нещо, но вместо глас на устата му излезе само червена пяна, след което примига силно с очи и загуби съзнание.

— Занесете го в моя шатър! — каза Мюлер. — И медикът ми да го превърже веднага!

После офицерите чуха, като казваше на себе си:

— Хорн, Хорн… Насъне го видях днес… още вечерта… Страшно, непонятно нещо…

И той впи очи в земята и се замисли дълбоко; внезапно от замислеността го пробуди ужасеният глас на Садовски:

— Генерале! Генерале! Гледай, ваше достойнство! Там, там… манастира…

Мюлер погледна — и се слиса.

Беше вече пълен ден и времето бе хубаво, само мъгли висяха над земята, но небето беше чисто и румено от зазоряването. Бял облак закриваше самия връх на Ясна гура и според обикновения ред на нещата трябваше да закрива и черквата; вместо това, по някакво особено природно явление, черквата заедно с кулата се издигаше не само над скалата, но и високо, високо над мъглата, сякаш се беше съвсем откъснала от основата си и увиснала в лазура под небето.