Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Не! То е от Познан… лоши вести. Във Велкополска шляхтата се надига, народът се присъединява към нея… Начело на движението е Кшищоф Жегоцки, който иска да дойде на помощ на Ченстохова.

— Аз предсказах, че тия изстрели ще се разнесат от Карпатите до Балтийско море — измърмори Садовски. — У тоя народ промяната настъпва бързо. Вие още не знаете поляците, ще ги опознаете по-късно.

— Добре! Ще ги опознаем! — отвърна Мюлер. — По-добре открит неприятел, отколкото фалшив съюзник… Сами се предадоха, а сега вдигат оръжие… Добре! Ще познаят нашето оръжие!

— А ние тяхното — отвърна Садовски. — Ваше достойнство генерале, нека свършим чрез преговори с Ченстохова: да се съгласим на всякакви условия… Не е важна крепостта, а владичеството на негово кралско величество в стая страна.

— Монасите ще се предадат — каза Вжешчович. — Днес-утре ще се предадат!

Така разговаряха те помежду си, а в черквата след утринната служба цареше безкрайна радост. Които не бяха участвали в нощното нападение, разпитваха участниците как се беше развило всичко. А участниците се хвалеха страшно и възвеличаваха своята храброст и нанесеното на неприятеля поражение.

Любопитството надделя дори у монасите и жените. Белите раса и женските дрехи заеха стените. Хубав и радостен беше тоя ден. Жените се събраха около пан Чарнецки и викаха: „Наш спасител! Покровител!“ А той се отбраняваше, особено когато искаха да целуват ръцете му, сочеше към Кмичиц и казваше:

— И на него благодарете! Той е Бабинич, но не е баба! Не ще даде да му целувате ръцете, защото още му лепнат от кръв; но ако някоя от по-младите пожелае да го целуне по лицето, мисля, че той няма да се откаже!

По-младите наистина хвърляха срамежливи и същевременно изкусителни погледи към пан Анджей и се възхищаваха на блестящата му хубост; но той не отговаряше с очи на тия неми въпроси, понеже при вида на момичетата си спомняше за Оленка.

„Ех, ти, горкичката ми — помисли той, — поне да знаеше, че аз съм вече на служба на пресветата Дева, че се бия в защитата й срещу тия неприятели, на които служих по-рано за твое огорчение…“

И си обеща, че веднага след обсадата ще й пише в Кейдани и ще изпрати писмото по Сорока. „Та нали не ще й изпратя голи думи и обещания, понеже вече съм извършил и дела, които ще й опиша в писмото подробно, макар и без празно самохвалство. Нека знае, че тя е причина за тях, нека се зарадва!“

И сам толкова се зарадва на тая мисъл, та дори не забеляза как момичетата си приказваха помежду си, когато се отдалечаваха:

— Прекрасен рицар, но, изглежда, че се интересува само от войната и е страшно затворен…

Съгласно желанията на офицерите си Мюлер отново започна преговори. От неприятелския стан дойде в манастира знатен полски шляхтич на солидна възраст и красноречив. Ясногурците го приеха гостолюбиво, понеже предполагаха, че той само престорено и по принуда ще говори за предаване на манастира, а всъщност ще ги насърчи и ще потвърди новините, проникнали вече и през обсадените стени, за въстание във Велкополска, за недоволството на кралските войски от шведите, за преговорите на Ян Казимеж с казаците, които били проявили желание да се покорят, най-после за страшната декларация на татарския хан, че иде на помощ на прогонения крал и ще преследва с огън и меч всичките му неприятели.

Но колко излъгани останаха монасите! Защото големецът наистина донесе доста новини, но все поразителни, които можеха да изстудят и най-голямото въодушевление, да сломят и най-твърдото решение, да разколебаят най-горещата вяра.

Свещениците и шляхтичите го обградиха в дефиниториума при пълна тишина и внимание, а от устата му сякаш се изливаше самата откровеност и болка за съдбата на отечеството. Той често слагаше ръка върху бялата си глава, сякаш искаше да възпре изблика на отчаяние, гледаше разпятието, в очите му имаше сълзи и с бавен, пресичан глас казваше следните думи:

— Ах! Какви времена дочака изтерзаното ни отечеството! Няма вече друг изход, трябва да се покорим пред шведския крал… Всъщност за кого вие тук, достопочтени отци, и вие, братя шляхтичи, сте грабнали мечовете? За кого не скъпите неудобствата си, усилията, умората, кръвта си? За кого чрез съпротивата си — за съжаление, напразна! — излагате себе си и светото място на страхотна мъст от страна на непобедимите шведски пълчища?… За Ян Казимеж? Но той сам пренебрегна вече нашето кралство. Нима не знаете новината, че вече направи избора си и като предпочете разкоша, веселите пиршества и спокойните удоволствия пред придружената с неприятности корона, абдикира в полза на Карл Густав? Вие не искате да го изоставите, но той ви изостави, вие не искате да нарушите клетвата, но той я наруши, вие сте готови да умрете за него, но той не дава пет пари нито за вас, нито за всички нас… Сега законен наш крал е Карл Густав! Затова гледайте да не навлечете на главите си не само гняв, мъст, развалини, но и грях към небето, към пръста и към тая пресвета Дева, защото вдигате дръзко ръце не срещу нашественик, а срещу собствения си владетел…