Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Обаче през главата на Фоси премина бърза като светкавица мисъл, че това може да е беглец от манастира, та го попита още веднъж, но вече развълнувано:

— Какво търсиш тук?

— Ето какво търся! — викна Кмичиц.

И гръмна в самите му гърди с пистолета.

Веднага се вдигна страшен вик, заедно с него залп от изстрели се разнесе от окопа. Де Фоси се строполи, както пада ударен от гръмотевица бор, другият офицер се хвърли с шпага срещу Кмичиц, но той така го фрасна със сабята между очите, та чак стоманата изхръска по костта; третият офицер се хвърли на земята, за да се промъкне под стената на шатъра, но Кмичиц скочи към него, стъпи с крак върху гърдите му и го прикова с острието на сабята си към земята.

В това време тихата нощ се превърна в ден на страшния съд. Диви викове. „Бий! Убивай!“ се смесиха с воя и ужасените зовове за помощ на шведските войници. Обезумели от страх хора изскачаха от шатрите, без да знаят накъде да се обърнат, в коя посока да бягат. Някои не разбраха веднага откъде иде нападението, та тичаха право към ясногурците и загиваха от техните саби, коси и брадви, преди да успеят да викнат: „Милост!“ Някои пробождаха в тъмнината с шпаги собствените си другари; други, невъоръжени, полуоблечени, без шапки, с вдигнати нагоре ръце, заставаха неподвижно на място; някои най-сетне падаха на земята всред изпосъборените шатри. Малка групичка се опитваше да се защитава, но ослепялата тълпа ги повличаше, събаряше и тъпчеше. Стоновете на умиращите, сърцераздирателните молби за милост засилваха паниката.

Когато най-сетне от виковете стана ясно, че нападението е дошло не откъм манастира, но отзад, откъм шведските войски, тогава истинска лудост обхвана нападнатите. Очевидно те смятаха, че съюзните им полски хоронгви са ги нападнали ненадейно.

Тълпи пехотинци започнаха да изскачат от окопа и да бягат към манастира, сякаш искаха да намерят убежище в неговите стени. Но веднага нови викове показаха, че са попаднали на отряда на унгареца Янич, който ги довършваше при самата крепост.

В това време ясногурците със сеч, мушкане, газене стигнаха до оръдията. Хора с приготвени гвоздеи веднага се хвърлиха към тях, а други продължаваха делото на смъртта. Селяните, които не биха могли да се справят на открито поле с обучените наемници, сега се хвърляха по неколцина върху цели групи.

Храбрият полковник Хорн, кшепицки губернатор, се мъчеше да събере около себе си разпръсналите се немци, та скочи зад ъгъла на окопа и почна да вика в мрака и да размахва шпага. Шведите го познаха и веднага почнаха да се скупчват около него, но заедно с тях прииждаха и нападателите, които трудно можеха да бъдат различени в тая тъмнина.

Внезапно се чу страхотно изсъскване на коса и гласът на Хорн секна изведнъж. Групата войници се разбяга, сякаш пръсната от граната. Кмичиц и пан Чарнецки с отряд от двайсетина души се хвърлиха върху тях и ги изсякоха до крак.

Окопът беше превзет.

В главния шведски стан тръбите вече почнаха да свирят тревога. Внезапно се обадиха и ясногурските оръдия, чиито огнени снаряди започнаха да летят от манастира, за да осветят пътя на хората, които се връщаха. А те се връщаха задъхани, изпоцапани с кръв, като вълци, които са направили опустошение в кошара и сега бягат от приближаването на стрелците. Пан Чарнецки беше начело на похода, Кмичиц го завършваше.

След половин час се натъкнаха на групата на Янич, но той не отговаряше на зова им; едничък той беше заплатил акцията с живота си, защото, когато се увлякъл да гони някакъв офицер, собствените му войници го застреляли с пушка.

Отрядът влезе в манастира всред грохота на оръдията и блясъците на огньове. При входа вече ги чакаше свещеник Кордецки и ги броеше поред, както главите се промъкваха през отвора. Не липсваше никой освен Янич.

Веднага двама души излязоха за него и след половин час донесоха тялото му, понеже свещеник Кордецки искаше да го почете с прилично погребение.

Но веднъж прекъсната, нощната тишина вече не се възстанови чак до настъпването на деня. Оръдията от стените гърмяха, на шведските позиции цареше най-голяма бъркотия. Неприятелят не знаеше добре размера на своето поражение, не знаеше откъде можеше да е дошъл неприятелят, та избяга от окопите, които бяха най-близо до манастира. Цели полкове блуждаеха до сутринта в отчаяно безредие, като често пъти взимаха своите за неприятели и откриваха огън помежду си. Дори в главния стан войниците и офицерите напуснаха шатрите си и стояха под голо небе в очакване края на тая ужасна нощ. Тревожни вести прелитаха от уста на уста. Говореше се, че е дошла помощ на манастира, други твърдяха, че всички по-близки окопи са превзети.