Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Но и те губят, нали?

— Те трябва да имат неизчерпаеми запаси от селитра и сяра, а въглища ще им доставим сами, ако успеем да подпалим поне една сграда. През нощта се приближих до стените и въпреки грохота ясно чух, че работи някаква мелница. Това не може да бъде друга мелница освен за барут.

— Ще заповядам до залез-слънце да се стреля така силно, както вчера. През нощта ще починем. Ще видим дали няма да пратят парламентьори.

— Знаеш ли, ваша милост, че са изпратили при Витенберг?

— Зная, ще пратя и аз за най-големи оръдия. Ако не успеем да ги уплашим или да подпалим пожар вътре, ще трябва да направим пробив.

— Значи, ваше достойнство, смяташ, че фелдмаршалът ще одобри обсадата?

— Фелдмаршалът знаеше за моето намерение и не каза нищо — отговори Мюлер рязко. — Ако неуспехът продължи да ме преследва тук, тогава фелдмаршалът ще ме укори, няма да ме похвали и не ще закъснее да стовари цялата вина върху мене. Негово величество кралят ще заяви, че той е прав, зная това. Много съм изстрадал досега от лошото настроение на фелдмаршала, сякаш е моя вината, че го яде „mal francese“ 207 207 Френската болест, сифилисът. — Бел.прев. , както казват италианците.

— Не се съмнявам, че ще стовари вината върху ваше достойнство, особено когато се види, че Садовски е имал право.

— Какво право? Садовски говори в полза на тия калугери, сякаш му плащат за това! Какво казва той?

— Казва, че тия гърмежи ще се разнесат по цялата страна, от Балтийско море, та чак до Карпатите.

— В такъв случай нека негово величество кралят заповяда да одерат кожата на Вжешчович и да я изпрати като дар на манастира, защото той подбуди към тая обсада.

Тук Мюлер се хвана за главата.

— Но трябва да свършим бързо! Струва ми се, нещо ми подсказва, че през нощта те ще изпратят някого да преговаря. Дотогава: огън и огън!

И така денят мина като вчерашния, пълен с гърмежи, пушеци и огън. Много още такива дни щяха да минат над Ясна гура. Но там гасяха пожарите и стреляха с не по-малко мъжество. Половината войници отиваха да почиват, другата половина бяха на стените при оръдията.

Хората почнаха да свикват с непрестанния грохот, особено когато се убедиха, че няма големи щети. По-неопитните ги крепеше вярата, но между обсадените имаше и стари войници, обиграни с войната, за която това беше професия. Те даваха надежда на селяните.

Сорока придоби голям авторитет между тях, защото беше прекарал голяма част от живота си на война и бе станал толкова безразличен към нейния шум както стар кръчмар към виковете на пияниците. Вечер, когато огънят стихваше, той разказваше на другарите си за обсадата на Збараж. Самият той не бе участвал в нея, но знаеше подробно за тая обсада от войниците, които я бяха прекарали, и говореше така:

— Там се струпали толкова казаци, татари и турци, че само готвачите им били повече, отколкото всички шведи тук. И въпреки това нашите не им се дадоха. Пък и злите духове тук нямат никаква сила, а там само в петък, събота и неделя дяволите не помагали на тая паплач, но през другите дни плашели по цели нощи. Те изпращали смъртта в окопа да се показва на войниците и да убива желанието им за бой. Зная всичко това от един, който лично е видял смъртта.

— Видял ли я? — питаха любопитно селяните, струпани около вахмистъра.

— Със собствените си очи! Връщал се от копаене на кладенец, защото там нямали вода, а колкото имало в езерата, смърдяла. Върви той, върви и ето че вижда да се приближава към него някаква фигура с чер плащ.

— С чер, не с бял?

— С чер; на война смъртта се облича в черно. Било по здрач. Приближава се войникът и пита: „Кой е там?“ Тя нищо. Едва когато дръпнал плаща, гледа: скелет. „А ти какво тук?“ „Аз съм смъртта — казва тя — и ще дойда за тебе след една седмица.“ Войникът разбрал, че работата е лоша. „Защо едва след една седмица? — пита той. — Не може ли по-рано?“ А тя на това: „Преди да изтече седмица, не ще ти сторя нищо, защото такава е заповедта.“ Войникът си мисли: „Жалко! Но щом тя не може да ми стори нищо сега, нека пък аз да й платя.“ Че като я увие с плаща, че като почне да я блъска в камъните! А тя крещи и се моли: „Ще дойда след две седмици.“ — „Не може!“ — „Ще дойда след три дни, след четири, след десет, след обсадата, след година, след две, подир петнайсет!“ — „Не може!“ — „Ще дойда след петдесет години!“ Войникът си направил сметката, защото бил вече на петдесет, и си мисли: „Сто — стигат ми!“ Пуснал я. А сам е жив и здрав досега; на бой ходи като на хоро, защото, какво ще се бои!