Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Занеси им, ваша милост тая заповед — каза той на Куклиновски. — Мисля, че като им я покажем, ще им се свършат основанията за увъртане.

Но той се лъжеше.

Свещеник Кордецки заяви, че ако заповедта обхваща Ченстохова, нека генералът си я заеме и може да бъде уверен, че от страна на манастира няма да срещне никаква пречка, но Ченстохова не е Ясна гура, а тя не е спомената в заповедта.

Като чу тоя отговор, Мюлер разбра, че има работа с по-опитни дипломати от него; той именно бе лишен от основания — оставаха му само оръдията.

Все пак през нощта имаше примирие. Шведите работиха усилено за издигането на по-здрави окопи, ясногурците поправяха вчерашните повреди и с удивление се убедиха, че няма такива. Тук-таме потрошени покриви и мертеци, тук-таме паднали парчета мазилка от стените — и това беше всичко. От хората не беше загинал никой, дори никой не беше ранен. Свещеник Кордецки обикаляше стените и говореше усмихнат на войниците.

— Я гледайте, тоя неприятел и неговите оръдия не са толкова страшни, колкото се приказваше. Често пъти след голям празник имаме по-големи повреди. Божието покровителство ни пази, Божията ръка се грижи за нас, нека само да изтраем и ще видим още по-големи чудеса!

Дойде неделя, празникът Въведение Богородично. През време на литургията беше спокойно, понеже Мюлер очакваше окончателен отговор, който монасите бяха обещали да изпратят след пладне.

В това време, като помнеха думите на писанието: как израилтяните носели Божията скиния около стана, за да плашат филистимляните, и те отново тръгнаха в процесия със светата дарохранителница.

Писмото беше изпратено в два часа след пладне, но в него не се съобщаваше, че се предават, а само се повтаряше отговорът, даден на Куклиновски, че черквата и манастирът се наричат Ясна гура, а град Ченстохова изобщо не спада към манастира.

„Затова настоятелно молим ваше достойнство — пишеше свещеник Кордецки, — да благоволиш и оставиш на мира нашето братство и черквата, посветена на Бога и на пресвета Богородица, за да остане и в бъдеще в нея почитта към Бога, където едновременно да молим Божието величие за здравето и успеха на негово величество краля. А ние, недостойните, като изпращаме нашата молба, предоставяме се най-усилено на благоволението на ваше достойнство и вярваме в добротата ви, от която и за в бъдеще очакваме много…“

При четенето на това писмо присъстваха Вжешчович, Садовски, кшепицкият губернатор Хорн, де Фоси, знаменит инженер, накрая хеският княз, млад човек, много надменен, който, макар и подчинен на Мюлер, обичаше да му подчертава своето превъзходство. Той именно се усмихна хапливо и повтори подчертано края на писмото:

— Много очакват от вашата доброта; това е загатване за милостиня, генерале. Ще ви задам един въпрос, ваши милости: дали монасите се молят по-добре, или по-добре стрелят?

— Вярно! — каза Хорн. — През тия първи дни загубихме толкова хора, че и една добра битка няма да ни вземе повече!

— Що се отнася до мене — продължи хеският княз, — от пари не се нуждая, слава няма да спечеля, а ще си измразя краката в тия колиби. Колко жалко, че не отидохме в Прусия; страна богата, весела, градовете един от друг по-хубави.

Мюлер, който действаше бързо, но мислеше бавно, едва в тоя момент разбра смисъла на писмото, почервеня и каза:

— Монасите се подиграват с нас, ваша милост!

— Това намерение не личи, но така излиза! — отговори Хорн.

— Тогава в окопите! Малко бяха вчера огънят и снарядите! Дадените заповеди прелетяха бързо от единия край на шведската линия до другия. Окопите се покриха със синкави облаци, манастирът отговори веднага с цялата си енергия. Тоя път обаче шведските оръдия, насочени по-добре, започнаха да нанасят по-големи щети. Те сипеха бомби, изпълнени с барут, които влачеха подире си плитка от пламък. Хвърляха също така запалени факли и кълба от кълчища, напоени със смола.

Както понякога ята литнали жерави, уморени от дългия полет, накацват на висок хълм, така роищата от тия огнени пратеници падаха върху покрива на черквата и дървените покриви на постройките. Който не вземаше участие в боя, който не беше при оръдията, той се намираше на покривите. Едни вадеха вода от кладенците, други изтегляха ведрата с въжа, трети потушаваха пожара с мокри платнища. Някои гюллета строшаваха греди и мертеци, падаха в тавана и веднага дим и миризма на изгоряло изпълваше вътрешността на сградите. Но и по покривите пазеха защитници с бурета вода. Най-тежките бомби пробиваха дори потона. Въпреки свръхчовешките усилия, въпреки бдителността изглеждаше, че рано или късно пожарът ще обхване манастира. Факлите и кълбата от кълчища, събаряни с пръти от покривите, образуваха под стените запалени купища. Прозоречните стъкла се пропукваха от горещината, а жените и децата, затворени в стаите, се задушаваха от дима и топлината.