Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Едва угасяваха едни снаряди, едва водата се изтичаше по стените и долитаха нови ята от нажежени бомби, горящи парцали, искри, жив огън. Целият манастир беше обхванат от огън и човек би казал, че небето се е отворило над него и го облива с порой от гръмотевици; той обаче гореше и не изгаряше, беше в пламъци и не се превръщаше в пепелище; нещо повече, всред това море от пламъци той започна да пее, както някога юношите в огнената пещ.

Защото, както вчера, така и сега от кулата прозвуча песен със съпровод от тръби. За хората, които стояха по стените и работеха край оръдията, които във всеки момент можеха да помислят, че там вече всичко гори и се превръща на пепелища зад гърба им, тая песен беше като успокоителен балсам, защото постоянно и непрекъснато вестеше, че манастирът се държи, че черквата се държи, че досега огънят не е победил човешките усилия. Оттогава именно стана обичай подобна хармония да подслажда трудния живот на обсадените и да отстранява от женските уши страшния вик на войниците, които се заканваха едни на други.

Но и в шведския лагер тая песен и свирня правеше силно впечатление. Отначало войниците в окопите я слушаха с почуда, а после със суеверен страх.

— Как така! — говореха те помежду си. — Хвърлихме върху тоя курник толкова желязо и огън, че не една мощна крепост би хвръкнала вече заедно с пепелта и пушека, а те си свирят радостно… Какво значи това?…

— Магии! — отговаряха други.

— Техните стени не ги ловят снаряди. Гранатите се търкалят от покривите, сякаш им хвърляш турти хляб. Магии! Магии! — повтаряха. — Нищо добро не ни чака тук!

Офицерите дори бяха готови да припишат някакво тайнствено значение на тия звуци. Но някои обясняваха това другояче и Садовски нарочно каза високо, за да го чуе Мюлер:

— Добре трябва да се чувстват, щом се веселят, дето ще рече, напразно похабихме досега толкова барут.

— Какъвто нямаме кой знае колко — каза хеският княз.

— Но затова пък имаме вожд Полиоркетес — отговори Садовски с такъв тон, че не можеше да се разбере дали се подиграва или иска да поласкае Мюлер.

Но, изглежда, че Мюлер взе това срещу себе си, защото прехапа мустак.

— Ще видим дали след един час ще продължат още да свирят! — каза той, като се обърна към щаба си.

И заповяда да удвоят огъня.

Но заповедта му беше изпълнена прекалено ревностно. В бързината примерваха оръдията по-високо, отколкото трябва, поради което снарядите започнаха да прехвърлят целта. Някои прехвъркваха над манастира и черквата и долитаха чак до отвъдните шведски окопи; там трошеха гредоредите, разхвърляха кошовете с пръст, избиваха хората.

Мина един час, после втори. От черковната кула непрекъснато се носеше тържествена музика.

Мюлер стоеше в Ченстохова с далекоглед. Той гледа дълго.

Околните забелязаха, че ръката, в която държеше далекогледа до очите си, трепереше все по-силно; накрай той се обърна към насъбраните и викна:

— Изстрелите никак не вредят на манастира!

Тук невъздържан, безумен гняв обхвана стария воин. Той хвърли далекогледа на земята, та се разби на късове.

— Ще побеснея от тая музика! — изкрещя Мюлер.

В тоя момент инженер де Фоси долетя на кон при него.

— Ваше достойнство, генерале — каза той, — подкоп не може да се прави. Под слоя пръст има скала. Тук са необходими миньори.

Мюлер се разфуча, но още недовършил проклятието си и дотърча офицер от ченстоховския окоп, отдаде чест по военному и съобщи:

— Най-голямото ни оръдие е разбито! Да вземем ли друго от Лгота?

Огънят наистина беше поотслабнал — музиката се носеше все по-тържествено.

Мюлер замина за квартирата си, без да каже нито дума. Но не издаде заповед за спиране на боя. Беше решил да измори обсадените. Та нали там, в крепостта, имаше гарнизон само от двеста войници, а той непрекъснато разполагаше с нови войници за смяна.

Настана нощ, оръдията гърмяха непрестанно, но манастирските отговаряха живо, дори по-живо, отколкото денем, защото шведските огньове им показваха целта готова. Често се случваше войниците едва да насядат около огъня и котела, който висеше над него, когато внезапно от тъмнината долиташе манастирско гюлле като някакъв дух на смъртта. Огънят се разпръсваше на трески и искри, войниците се разбягваха с нечовешки крясък и или търсеха убежище при други другари, или блуждаеха в нощта измръзнали, гладни, ужасени.

Към полунощ манастирският огън се засили толкова много, че в радиус от един изстрел не беше възможно да се запали дори едно дръвче. Можеше да се помисли, че обсадените изказват следните думи с езика на оръдията: „Искате да ни изморите… Опитайте се, сами ви каним!“