Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Удари един часът през нощта, после два. Заръмя ситен дъжд във вид на студена и пронизителна мъгла; на места тя сякаш се сбиваше на стълбове, колони и мостове, които се червенееха от огньовете.

През тия фантастични стълбове и аркади понякога се виждаха страшните очертания на манастира, който се променяше пред очите: веднъж изглеждаше по-висок от обикновено, после сякаш хлътваше в някаква бездна. От окопите, та чак до стените му се простираха някакви злокобни сводове и коридори, образувани от мъглата и мрака, а по тия коридори долитаха снаряди, които носеха смърт. Понякога целият въздух над манастира светваше като от светкавица. Тогава стените, високите зидове и кули се очертаваха ярко, после отново угасваха.

Войниците започнаха да гледат напред с мрачна и суеверна тревога. Те току се побутваха един друг и шепнеха:

— Видя ли? Тоя манастир ту се явява, ту изчезва… Това е нечовешка сила!

— Аз видях по-добре — казваше друг. — Ние се целехме тъкмо с това оръдие, което се пръсна, когато изведнъж цялата крепост почна да подскача и да се движи, сякаш някой я повдигаше и спускаше нагоре и надолу с въже. Цели се тогава в такава крепост, улучвай я!

След тия думи войникът захвърли оръдейната четка и подир малко добави:

— Нищо няма да постигнем тук!… Няма дори да помиришем парите им… Бррр! Студено! Нали имате там катраница с катран, запалете я, та да сгреем поне ръцете си!

Един от войниците започна да разпалва катрана с помощта на потопени в сяра конци. Най-напред запали кълчищата, после започна да ги потапя бавно.

— Угасете светлината! — прозвуча гласът на офицера. Но почти едновременно се разнесе шум на снаряд, после кратък, прекъснат вик и светлината угасна.

Нощта донесе тежки загуби за шведите. Около огньовете загинаха много хора; на някои места така ги разпръснаха, че някои полкове, изпаднали веднъж в паника, не можаха да се оправят до сутринта. Сякаш за да покажат, че не се нуждаят от сън, обсадените стреляха все по-усилено.

Първата зора освети по стените уморени, бледи, не спали, но оживени от въодушевление лица. През нощта свещеник Кордецки лежа проснат в черквата; щом се развидели, той се появи на стените и благият му глас се разнасяше край оръдията, при бойниците, около портите:

— Бог ни праща ден, деца… Да бъде благословена неговата светлина! Няма повреди нито в черквата, нито в сградите… Огънят е угасен, никой не е загинал. Пане Мошински! Огнено гюлле падна под люлката на детето на ваша милост и угасна, без да му стори нищо. Поблагодари на пресветата Дева и й служи!

— Слава на нейното име! — отговори Мошински. — Служа, както мога!

Игуменът отиде по-нататък.

Когато застана при Чарнецки и Кмичиц, беше вече съвсем светло. Не забеляза Кмичиц, защото той бе минал от другата страна, за да прегледа гредореда, повреден леко от шведски снаряд. Свещеникът веднага попита.

— Къде е Бабинич? Спи ли?

— Как бих спал в такава нощ! — отговори пан Анджей, като се изкатери на стената. — Това би значило да нямам съвест! По-добре да бъда на пост в служба на пресветата Дева.

— По-добре, по-добре, верни слуга! — отговори свещеник Кордецки.

Но в тоя момент пан Анджей забеляза слаба шведска светлинка, която блестеше в далечината, и викна веднага:

— Огън там, огън! Цели се по-горе! В тях, в тия кучешки братя!

Свещеник Кордецки се усмихна като архангел при вида на тая ревност и се върна в манастира, за да изпрати на отрудените бирена супа, посипана с натрошено вкусно сирене.

След около половин час се появиха жени, духовници и черковни слуги, които носеха димящи тенджери и кани.

Войниците ги грабнаха жадно и скоро покрай всичките стени се разнесе лакомо сърбане. Те хвалеха това питие, като казваха:

— Не ни е зле в служба на пресветата Дева! Храната е великолепна!

— На шведите им е по-зле! — казваха други. — Не можаха да си готвят храна тая нощ, още по-зле ще им бъде в бъдеще.

— До гуша им е дошло, кучета такива! Навярно през деня ще ни дадат да починем и ние. От постоянно кихане сега трябва и оръдията им да са пресипнали.

Но войниците се лъжеха, денят нямаше да им донесе почивка.

Когато сутринта офицерите, които идваха с рапорти, донесоха на Мюлер, че резултатът от нощната стрелба е никакъв, че, напротив, на тях самите е донесла значителни щети в хора, генералът се заяде и заповяда огънят да продължи.

— Най-сетне те трябва да се уморят! — каза той на хеския княз.

— Много барут се губи — отговори тоя офицер.