Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Когато се намериха от другата страна на стената, преброиха се: пан Чарнецки застана начело на отряда, Кмичиц на самия край и тръгнаха покрай окопа тихо, като задържаха дъха в гърдите си, подобно на вълци, които се прокрадват към кошара.

Все пак понякога коса иззвънтяваше о коса, понякога камък изскърцваше под крака и по тия отгласи можеше да се разбере, че те се движат непрекъснато напред. Когато слязоха в низината, пан Чарнецки се спря. Тук, вече близо до окопите, той остави част от хората под командването на унгареца Янич, стар и опитен войник, като им заповяда да легнат на земята. А сам той тръгна малко надясно и понеже под краката си имаше вече мека пръст, по която стъпките не издаваха шум, поведе отряда си по-бързо.

Защото той имаше намерение да заобиколи окопа, да атакува заспалите отзад и да ги подгони към манастира право към хората на Янич. Тая мисъл му подхвърли Кмичиц, който сега вървеше край него със сабя в ръка и му шепнеше:

— Окопът навярно е толкова напред, та между него и главния стан има празно пространство. Стражите, ако има такива, са пред окопа, а не от другата страна… Така че ние ще ги заобиколим свободно и ще ги нападнем оттам, откъдето най-малко очакват нападение.

— Добре — отговори пан Пьотр, — нито един от тях не бива да се спаси.

— Ако се обади някой, когато вече ще влизаме — продължаваше пан Анджей, — позволи, ваша милост, да отговоря аз… На немски мога да бъбря както на полски, та ще помислят, че идва някой от стана, от страна на генерала.

— Стига да няма стража отвъд окопа.

— Дори и да има, ще викнем и ще скочим веднага. Преди да разберат кой и какво, ще им стъпим на шията.

— Време е да завиваме, вече се вижда краят на окопа — каза пан Чарнецки.

Тук той се обърна и извика тихо:

— Надясно, надясно!

Мълчаливата редица започна да завива. Внезапно луната освети малко ръба на облаците и стана по-светло. Отрядът видя празното пространство зад окопа.

Както предвиждаше Кмичиц, в това пространство нямаше никаква стража, пък и за какво шведите трябваше да слагат постове между собствените си окопи и главната армия, която се намираше по-назад. Дори най-предвидливият военачалник не можеше да предположи, че от тая страна би могла да дойде някаква опасност.

— Сега колкото е възможно по-тихо! — каза пан Чарнецки. — Шатрите вече се виждат.

— И в двата има светлина… Хората там още са будни… Навярно старши офицери.

— Влизането отзад трябва да е удобно.

— Разбира се — отговори Кмичиц. — Оттам вкарват оръдията, войската също влиза оттам… Ето, насипът вече започва. Сега внимавай да не издрънка оръжие…

Бяха вече стигнали до възвишението, насипано грижливо отзад на окопите. Там се намираха цяла редица коли, с които докарваха барут и снаряди.

Но при колите нямаше никого, та те ги отминаха и започнаха да се катерят по насипа без никакъв труд, както с право предвиждаха, защото възвишението беше полегато и добре устроено.

Така стигнаха до самите шатри и с оръжие в ръка се спряха почти досам тях. В два шатъра наистина светеха светлинки; тогава пан Кмичиц размени няколко думи с Чарнецки, като каза:

— Аз ще отида напред при ония, които не спят… Чакайте сега моя изстрел, а после нападайте.

След тия думи тръгна.

Успехът на акцията беше вече осигурен, затова той дори не се мъчеше да върви прекалено тихо. Мина няколко шатъра, потънали в мрак; никой не се събуди, никой не попита: „Кой е там?“

Ясногурските войници чуваха скриптенето на неговите смели крачки и биенето на собствените си сърца. А той самият стигна до осветения шатър, повдигна платнището и като влезе, спря се на входа с пистолет в ръка и със сабя, спусната на верижката.

Спря се, защото светлината малко го ослепи, понеже на масата се намираше шестосвещник, на който горяха ярки свещи.

Около масата седяха трима офицери, наведени над планове. Единият от тях, седнал в средата, се взираше толкова внимателно в тях, че дори дългата му коса падаше на белите листа. Като видя, че някой влиза, повдигна глава и попита със спокоен глас:

— Кой е там?

— Войник — отговори Кмичиц.

Тогава и другите двама офицери обърнаха очи към изхода.

— Какъв войник? Откъде? — попита първият. (Това беше инженер де Фоси, главен ръководител на работите по обсадата.)

— От манастира — отговори Кмичиц. Но в гласа му имаше нещо страшно.

Де Фоси стана внезапно и заслони очите си с ръка. Кмичиц стоеше изправен и неподвижен като видение, само страшното му лице, подобно на главата на птица, предвещаваше внезапна опасност.