Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— А ако беше се уплашил, край с него, нали?

— Най-лошото е да се страхуваш от смъртта! — отговори Сорока сериозно. — Тоя войник и на другите направил добро, защото, като я набил, като я измъчил, три дни била в несвяст и през това време не загинал никой от стана, макар че излизали да нападат.

— А ние няма ли да излезем някоя нощ срещу шведите?

— Това не е наша работа — отвърна Сорока.

Кмичиц, който стоеше наблизо, чу последния въпрос и последния отговор и се удари по главата. После се загледа в шведските окопи. Беше вече нощ. От цял час в окопите цареше пълна тишина. Изглежда, че отрудените войници спяха край оръдията.

Далече, на два оръдейни изстрела, блещукаха двайсетина огньове, но при самите окопи цареше плътен мрак.

— Нито мислят за това, нито подозират, нито могат да предположат! — шепнеше си Кмичиц.

И се запъти право при пан Чарнецки, който седеше на една пейка, броеше зърната на броеницата си и почукваше един крак о друг, за да не замръзнат.

— Студено — каза той, като видя Кмичиц. — И главата ми тежи от тоя грохот в продължение на два дни и една нощ. В ушите ми непрестанно звъни.

— На кого не би звъняло от такъв шум! Но днес ще имаме почивка. Там са заспали здравата. Можем да ги изненадаме като мечка в леговището й; не зная дали дори пушките ще ги събудят…

— О! — каза Чарнецки и повдигна глава. — За какво мислиш?

— Мисля за Збараж, че там обсадените чрез много излизания в нападателни акции са нанесли тежки щети на оная там паплач.

— А на тебе кръв ти е в мисълта, както на вълка нощем?

— В името на живия Бог и неговите рани нека да направим едно излизане! Ще изпоколим хора, ще разбием оръдия. Те не очакват нищо там.

Пан Чарнецки скочи на крака.

— И утре сигурно ще побеснеят! Може би мислят, че са ни наплашили достатъчно и че мислим за предаване; сега ще имат отговор. Кълна се в Бога, това е умна мисъл, истинско рицарско действие. Как не ми дойде това на ум.

Само че трябва да уведомим свещеник Кордецки, той управлява тук!

Свещеник Кордецки се съвещаваше в дефиниториума с шерадския мечник. Като чу стъпките, повдигна глава, отмести настрана свещта и попита:

— Кой е там? Нещо ново ли има?

— Това съм аз, Чарнецки — каза пан Пьотр, — а с мене е Бабинич. И двамата не можем да спим, защото шведите миришат страшно. Бабинич, отче, е неспокойна глава и не може да се заседи на едно място. Увещава ме, увещава, понеже страшно му се иска да отиде при шведите отвъд насипите и да ги попита дали утре пак ще стрелят така или ще дадат и на нас, и на себе си почивка.

— Как така? — попита свещеник Кордецки, без да скрие удивлението си? — Бабинич иска да излезе от крепостта?…

— Не сам, не сам! — отговори бързо пан Пьотр. — С мене и с няколко десетки души. Ония там изглежда, че спят като мъртви в окопа; огньове не се виждат, стража не се вижда. Твърде много разчитат на нашата слабост.

— Ще им разбием оръдията! — добави Кмичиц разпалено.

— Я ми дайте тоя Бабинич тука — възкликна пан мечникът, — дайте да го прегърна! Сърби те жилото, стършеле, готов си и нощем да жилиш. Това е голяма акция, която може да даде много добър резултат. Един литовец ни е дал Господ-Бог, но е бесен и зъбат звяр. Аз похвалявам намерението, никой тук не ще го укори и сам съм готов да тръгна!

Свещеник Кордецки, който отначало се ужаси, понеже се боеше от проливането на кръв, особено когато не излагаше собствения си живот, обсъди по-внимателно тая мисъл и я намери достойна за защитниците на Мария.

— Дайте ми да се помоля! — каза той.

И като коленичи пред иконата на Божията майка, започна да се моли с разперени ръце и най-сетне стана успокоен.

— Помолете се сега вие — каза той, — а после вървете! Четвърт час по-късно четиримата излязоха и се запътиха към стените. Окопите в далечината спяха. Нощта беше много тъмна.

— Колко души искаш да вземеш? — попита свещеник Кордецки Кмичиц.

— Аз ли?… — отговори пан Анджей учуден. — Аз не съм командир тук и не познавам местността толкова добре, колкото пан Чарнецки. Ще тръгна със сабята си, но хората нека води пан Чарнецки, и мене с тях. Бих искал само да дойде и моят Сорока, понеже е страшен касапин.

Този отговор се хареса и на пан Чарнецки, и на игумена, който виждаше в него явно доказателство за смирение. И се заловиха енергично за работа. Избраха хората, заповяда се най-голяма тишина и почнаха да измъкват гредите, камъните и тухлите от мястото за минаване.

Тая работа отне около един час. Най-сетне отворът в стената беше готов и хората започнаха да се вмъкват в тясната дупка. Те носеха саби, пистолети, някои пушки, а някои селяни — коси, сложени с острото напред — оръжие, с което бяха свикнали най-много.