Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

През това време нито миг почивка, нито отдих за полузадушените от дима гърди, все нови и нови рояци от гюллета, а всред бъркотията потресени гласове на разни места из крепостта, черквата и манастира:

— Гори! Вода! Вода!

— На покривите с куки!… Повече платнища!

А по стените викове на разпалените от боя войници:

— По-високо оръдието!… По-високо!… Между постройките… огън!…

Към пладне делото на смъртта се засили още повече. Можеше да се помисли, че когато се махне пушекът, шведските очи ще видят само куп от гюллета и гранати на мястото на манастира. От изпокъртените с гюллета стени се вдигаха облаци от варов прах, смесваха се с пушеците и закриваха света. Духовници излязоха със свещени реликви да прогонят със заклинания тия облаци, за да не пречат на отбраната.

Грохотът на оръдията ехтеше с прекъсване, но чест като дишането на задъхан змей.

Внезапно на неотдавна възстановената след миналогодишния пожар кула се обадиха тръби и засвириха великолепна набожна песен. Тая песен се изливаше отгоре и се чуваше наоколо, чуваше се навсякъде, дори при шведските батареи. Скоро към звуците на тръбите се присъединиха човешки гласове и всред рев, съскане, възклицания, шум, тракане на мускетите се понесоха думите:

В тоя миг избухнаха двайсетина гранати; трясък на покривни дъсчици и мертеци, а после вик: „вода!“ продра слуха и… отново песента продължи да се носи спокойно:

Кмичиц, който стоеше на стените при едно оръдие срещу село Ченстохова, в което се намираха позициите на Мюлер и откъдето идеше най-големият огън, отстрани по-неопитния топчия и сам започна да работи. А работеше толкова добре, че скоро, макар да беше ноември, а денят студен, хвърли лисичия си кожух, свали и жупана 204 204 Дългопола дреха от носията на шляхтич, обикновено от по-тънък плат. — Бел.прев. си и остана само по шалвари и риза.

Сърцата на хората, които не познаваха войната, се изпълниха с радост при вида на тоя войник по плът и кръв, за когото всичко това, което ставаше, тоя рев на оръдията, рояците от куршуми, разрушенията, смъртта сякаш бяха обикновена стихия както огънят за саламандрата.

Веждите му бяха смръщени, огън в очите, руменина по бузите и някаква дива радост на лицето. Той всеки миг се навеждаше към оръдието, цял зает с прицелването, цял предаден на боя, забравил всичко; целеше се, снишаваше, повдигаше, най-сетне викаше: „Огън!“. А когато Сорока допираше фитила, той тичаше при ръба на стената, гледаше и от време на време възкликваше:

— Всичко трупове! Всичко трупове!

Орловите му очи проникваха през дима, през праха; щом някъде между постройките забележеше сбита купчина с шапки или шлемове, веднага като че ли с гръм ги смазваше и разпръскваше с точен снаряд.

Понякога избухваше в смях, когато нанесеше по-голямо опустошение от обикновеното. Гюллетата прелитаха над него и около него — той не ги поглеждаше; внезапно след един изстрел скочи при ръба, впери очи в далечината и викна:

— Оръдие разбито!… Сега там стрелят само три!…

До пладне не си отдъхна. Пот се лееше от челото му, ризата му изпущаше пара; лицето му бе окадено от саждите, а очите светеха.

Сам Пьотр Чарнецки се възхищаваше от точността на неговите изстрели и на няколко пъти през паузите му каза:

— Войната не е ново нещо за ваша милост! Това се вижда веднага! Къде си се научил така?

В три часа след пладне на шведската артилерийска позиция замлъкна второ оръдие, разбито с точен изстрел на Кмичиц. След малко останалите бяха изтеглени от окопите. Както личеше, шведите бяха решили, че тая позиция не може да бъде задържана.

Кмичиц си отдъхна дълбоко.

— Почини си! — каза му Чарнецки.

— Добре! Гладен съм — отговори рицарят. — Сорока, дай каквото имаш под ръка!

Старият вахмистър се справи бързо. Той донесе водка в една манерка и пушена риба. Пан Кмичиц започна да се храни лакомо, като от време на време повдигаше очи и гледаше гранатите, които прелитаха наблизо, сякаш гледа врани.

А те бяха доста много и долитаха не от Ченстохова, а тъкмо от противната страна; ония именно, които прехвърляха манастира и черквата.

— Слаби топчии имат, много високо издигат оръдията — каза пан Анджей, без да престане да яде. — Гледайте, всичко прехвърля и иде при нас.

Тия думи чу едно младо калугерче, седемнайсетгодишно момче, което току-що беше станало послушник. Преди това то подаваше непрекъснато гюллета за пълнене и не се оттегляше, при все че всяка жилка в него тръпнеше от страх, защото за пръв път виждаше война. Кмичиц му се налагаше по неизразим начин със спокойствието си; и сега, като чу думите му, притули се към него с неволно движение, сякаш искаше да търси покровителство и убежище под крилете на тая сила.