Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Ще видим! — каза Садовски и излезе от стаята. Вейхард наистина зае неговото място. Той донесе писмо, което току-що беше получил от краковския пан Варшицки, с молба манастирът да бъде оставен на спокойствие; но от това писмо неотраканият човек си направи тъкмо обратното заключение.

— Молят — каза той на Мюлер, — следователно знаят, че не ще могат да се защитят.

Един ден по-късно походът срещу Ченстохова беше решен във Велун.

Дори не го държаха в тайна, поради което отец Яцек Рудницки, профос 201 201 Монах, който е поел всички обети на даден монашески орден. — Бел.прев. , можа да тръгне навреме за Ченстохова с тая вест. Горкият монах също не допускаше нито за миг, че ясногурците ще се отбраняват. Той желаеше само да ги предупреди, та да знаят какво да правят и да си издействат по-добри условия. Новината угнети умовете на братята. Душите на някои веднага посърнаха. Но игуменът Кордецки ги окуражи, стопли изтръпналите с огъня на собственото си сърце, обеща дни на чудеса, дори самия образ на смъртта направи приятен и така ги промени с вдъхновението на собствения си дух, че те несъзнателно почнаха да се подготвят за нападението, както бяха привикнали да се подготвят за големи църковни празници, а именно с радост и тържествено.

В същото време светските началници на гарнизона, шерадският мечник и пан Пьотр Чарнецки също така довършваха последните приготовления. Изгорени бяха всички дюкянчета, които се гушеха около крепостните стени и можеха да улесняват атаките на неприятеля; не бяха пощадени дори постройките, които се намираха близо до възвишенията, така че през целия ден крепостта беше обградена с пръстен от пламъци; но когато от дюкянчетата, гредите и дъските остана само пепел, манастирските оръдия имаха пред себе си голо пространство, по което не стърчаха никакви прегради. Черните им гърла гледаха свободно в далечината, сякаш очакваха нетърпеливо неприятеля и желаеха час по-скоро да го поздравят със злокобен гръм.

А студовете прииждаха с бърза крачка. Духаше остър северен вятър, калта ставаше на буци, а сутрин по-плитките води се покриваха с тънки ледени корици; свещеник Кордецки обикаляше стените, потриваше посинелите си ръце и казваше:

— Мразове ще ни изпрати Бог на помощ! Тежко ще бъде да се правят окопи за батареите, да се подкопават стените, и при това вие ще почивате в топли стаи, а на тях аквилоните 202 202 Силни северни ветрове (лат.). — Бел.прев. скоро ще направят да им опротивее обсадата!

Но именно поради същата тая причина Бурхард Мюлер искаше да свърши бързо с манастира. Той водеше със себе си деветхилядна войска, главно пехота, и деветнайсет оръдия. Разполагаше също така с две хоронгви полска конница, но на нея не можеше да разчита, първо, защото не можеше да употреби конница за заемане на крепост върху хълм, и второ, защото тия хора идваха без желание и предварително бяха заявили, че не ще вземат никакво участие в сраженията. Те идваха по-скоро, за да запазят манастира от хищничеството на победителите, в случай че бъде превзет. Така поне казваха полковниците на войниците; идваха най-сетне, защото заповядваше шведът, защото всички войски на страната се намираха в негови ръце и трябваше да слушат заповедите му.

Пътят от Велун до Ченстохова е къс. Обсадата трябваше да почне на 18 ноември. Но шведският генерал разчиташе, че тя не ще продължи повече от няколко дни и че ще заеме крепостта чрез преговори.

В това време свещеник Кордецки подготвяше човешките души. Пристъпваше се към богослуженията като при голям и радостен празник и ако не беше безпокойството и бледността по някои лица, би могло да се предположи, че наближава веселото и тържествено „Алилуя“! 203 203 Великден. — Бел.прев. Литургията се извърши лично от игумена, зазвъняха всички камбани. След литургията богослужението продължи още: на стените излезе великолепна процесия.

Свещеник Кордецки носеше дарохранителницата със светото причастие; водеха го под ръка шерадският мечник и пан Пьотр Чарнецки. Напред вървяха момчета със стихари и носеха кадилници на верижки, кехлибар и миро. Пред и зад балдахина пристъпваха редиците на бялото монашеско братство с вдигнати към небето глави и очи, хора на различна възраст, като се почне от съсухрени старци и се свърши с юноши, които бяха току-що подстригани. Жълтите пламъчета на свещите се поклащаха от вятъра, а те вървяха и пееха, изцяло вглъбени в Бога, сякаш не мислеха за нищо друго на тоя свят. Зад тях се виждаха подбръснатите шляхтишки глави, разплакани, но спокойни под сълзите лица на жени, надъхани с вяра и увереност. Вървяха и селяни с дълги аби, които приличаха на първите християни с нестриганите си коси; малки деца, момиченца и момченца, смесени с тълпата, присъединяваха ангелските си гласчета към общия хор. И Бог слушаше тая песен, това излияние на сърцата, това бягство от земния гнет към единственото убежище под Божиите криле. Вятърът утихна, въздухът се успокои, небето стана лазурно, а есенното слънце разля мека, бледозлатна, но все още топла светлина по земята.