Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Тук шерадският мечник замлъкна; всички преценяваха думите му и укрепваха духа си с тяхното съдържание, а Кмичиц, който винаги вършеше нещо, без да помисли преди това, и сега скочи и притисна до устата си ръката на възрастния мъж.

Насъбраните се ентусиазираха от видяното и всеки долови добро предсказание в тоя младежки порив, а желанието за отбрана на манастира се засили и овладя сърцата.

Тогава се случи нова личба: зад прозореца на трапезарията неочаквано се чу трепетливият и старешки глас на черковната просякиня Констанция, която пееше следната набожна песен:

— Ето предупреждение за нас — каза свещеник Кордецки, — което ни изпраща Бог чрез устата на старата просякиня. Да се браним, братя, защото такива подкрепления, каквито ще имаме ние, наистина никога още не са имали обсадени!

— С радост ще дадем живота си! — извика пан Пьотр Чарнецки.

— Да не вярваме на вероломните! Да не вярваме на еретиците, нито на ония католици, които са приели служба при злия дух! — викаха други гласове, без да дават възможност да се изкажат ония, които искаха да възразяват.

Реши се още да бъдат изпратени при Вжешчович двама духовници с декларация, че портите ще останат затворени и че обсадените ще се отбраняват, за което им дава право гаранционното писмо на краля.

Но, от друга страна, пратениците трябваше да молят смирено Вжешчович да се откаже от намерението си или най-малко да го отложи временно, докато монасите попитат за позволение — отец Теофил Броневски, провинциал на ордена, който по това време се намираше в Шльонск.

Пратениците — отец Бенедикт Ярачевски и отец Марцели Тимоцки, излязоха от портите, а останалите ги чакаха с разтуптени сърца в трапезарията, защото тия несвикнали с войната монаси все пак се плашеха при мисълта, че е ударил часът и е дошъл моментът, когато ще трябва да избират между дълга, от една страна, и гнева и отмъщението на неприятеля, от друга.

Но едва измина половин час, и двамата отци отново се появиха пред съвета. Главите им бяха клюмнали над гърдите, а лицата им — тъжни и бледи. Те подадоха мълчаливо на игумена Кордецки ново писмо от Вжешчович, а той го взе от ръцете им и го прочете на глас. В него имаше осем точки за капитулация, при които условия Вжешчович призоваваше монасите да предадат манастира.

След като свърши четенето, игуменът гледа дълго лицата на събраните, а накрай каза с тържествен глас:

— В името на Отца и Сина и Светия Дух! В името на пречистата и пресветата Богородица! На стените, скъпи братя!

— На стените! На стените! — разнесе се общ възглас в трапезарията.

Миг след това ярък пламък освети подножието на манастира. Вжешчович бе заповядал да подпалят постройките при черквата „Света Барбара“. Пожарът обхвана старите сгради и се усилваше с всеки момент. Скоро стълбове червен дим се извиха към небето, а всред тях светеха ярки огнени езици. Най-сетне цяло пожарно сияние се разля по облаците.

При блясъка на огъня се виждаха конни отряди, които се движеха бързо от едно място на друго. Започна обикновеното войнишко вилнеене. Райтарите изкарваха от оборите добитъка, който тичаше уплашен и изпълваше въздуха с жален рев; сбити накуп овце се блъскаха слепешката към огъня. Миризма на изгоряло се понесе на всички страни и достигна до високите манастирски стени. Мнозина от защитниците за пръв път виждаха кървавото лице на войната и сърцата им изтръпнаха от ужас, като гледаха как войниците гонят хората и ги съсичат с мечове, като гледаха как влачат по мегдана жени за косите. А при кървавите блясъци от пожара всичко се виждаше като на длан. Виковете, дори думите достигаха отлично до ушите на обсадените.

Понеже манастирските оръдия не се бяха обадили досега, райтарите скачаха от конете и се приближаваха до самото подножие на хълма, като размахваха мечове и мускети.

Час по час някой едър мъж, облечен с жълта райтарска кожена куртка, се приближаваше до стените, свиваше ръце около устата си и почваше да обижда и заплашва обсадените, които го слушаха търпеливо, застанали при оръдията и при запалените фитили.

Пан Кмичиц стоеше до пан Чарнецки точно срещу черквичката и много добре виждаше всичко. По бузите му се яви силна руменина, очите му заприличаха на две свещи, а в ръка държеше едни чудесен лък, останал му в наследство от неговия баща, който пък го беше взел от един прославен ага при битката край Хотим. Пан Кмичиц слушаше заплахите и ругатните, а когато най-сетне грамадният райтар стигна до самата скала и започна да крещи, пан Анджей се обърна към Чарнецки: