Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Настана тъмна и дъждовна нощ. Беше осми ноември. Настъпваше ранна зима и заедно с вълните от дъжд на земята падаха първите парцалчета мокър сняг. Само провлечените гласове на стражата, която се провикваше от кула до кула: „Внимавааай!“ — пронизваше тишината, а в мрака се мяркаше тук-таме бялото расо на игумена Кордецки. Кмичиц не спеше; той беше на стените при пан Чарнецки, с когото бъбреха за преживените войни. Кмичиц разказваше за войната с Ховански, без, разбира се, да говори какво участие беше взел в нея самият той; а пан Пьотр говореше за сблъскванията с шведите при Пшедбож, Харновце и в околностите на Краков, при което той се хвалеше леко и казваше:

— Правех, каквото можех. Всеки швед, когото успявах да простра на земята, си го отбелязвах с възелче на портупея на сабята ми. Имам вече шест възелчета, а ако Бог даде, ще станат повече! Затова нося сабята си по-високо под мишницата… Скоро портупеят не ще бъде годен за нищо, но аз няма да развържа възелчетата, ами във всяко от тях ще заповядам да ми сложат по един тюркоаз и след войната ще го окача като votum. А ти, ваша милост, имаш ли вече някакъв швед на съвестта си?

— Не! — отговори Кмичиц с чувство на срам. — Близо до Сохачев разбих една банда, но те бяха нехранимайковци…

— Но пък сигурно цял куп хиперборейци имаш на гърба си?

— О, от тях би се намерило!

— С шведите е по-трудно, защото рядко се случва между тях човек, който да не е храбрец… От фините са научили изкуството да си служат с черна магия и всеки има по двама или трима дяволи на услугите си, а някои имат дори по седем. Те ги пазят страшно при битка… Но ако дойдат тук, дяволите нищо няма да им помогнат, защото в тая околност, докъдето се виждат кулите, дяволската сила не може да направи нищо. Ти, ваша милост, чувал ли си за това?

Кмичиц не отговори, поклати глава и почна да се ослушва внимателно.

— Идат! — каза той внезапно.

— Какво? За Бога! Какво говориш, ваша милост?

— Конница чувам.

— Това е само вятърът, който плющи заедно с дъжда.

— За Бога! Това не е вятър, това са коне! Аз имам страшно опитно ухо. Иде многобройна конница… И вече са близо, само че вятърът именно заглушава. Идвайте! Идвайте!!!

Гласът на Кмичиц събуди измръзналата стража, която дремеше наблизо, но още не беше отзвучал, когато долу в мрака се обадиха пронизителните звуци на тръби и започнаха да свирят дълго, жално, страшно. Всички скочиха от сън смаяни и уплашено се питаха един друг:

— Дали това не са тръбите, които свирят за Страшния съд в тая глуха нощ?…

След това монасите, войниците, шляхтичите започнаха да се изсипват на двора. Звънарите изтичаха към камбаните и скоро всички започнаха да бият: големи, по-малки и малки, сякаш за пожар, и смесваха своите стонове със звуците на тръбите, които не преставаха да свирят.

Хвърлиха запалени фитили в бурета с катран, нарочно приготвени и завързани на вериги, после ги издърпаха със скрипци нагоре. Червена светлина обля подножието на скалата и тогава ясногурците видяха най-отпред конна част от тръбачи, които стояха най-близо с тръби на уста, зад тях дълги и дълбоки редици от райтари с развети знамена.

Тръбачите свиреха още някое време, сякаш искаха с тия месингови звуци да изразят цялата шведска мощ и окончателно да уплашат монасите; най-сетне замлъкнаха; един от тях се откъсна от редиците и като развяваше бяла кърпа, приближи се до портата.

— В името на негово кралско величество — извика тръбачът — краля на шведите, готите и вандалите, велик княз на Финландия, Естония, Карелия, Бремен, Верда, Шчечин, Померания, Кашубия и Вандалия, княз на Ругия, господар на Ингрия, Висмарк и Бавария, граф на Рейнския Паладин, на Юлях, Кливия, Берг… отворете!

— Пуснете го! — обади се гласът на игумена Кордецки.

Отвориха, но само вратичката в голямата порта. Конникът се поколеба малко, после слезе от коня, влезе между стените и като забеляза групичката бели раса, попита:

— Кой от вас е ръководител на ордена?

— Аз съм! — каза свещеник Кордецки. Конникът му подаде писмо с печат, а сам каза:

— Пан графът ще чака за отговор при „Света Барбара“.

Свещеник Кордецки веднага свика на съвещание монасите и шляхтичите в дефиниториума 197 197 Зала за съвещания (лат.). — Бел.прев. .

По пътя пан Чарнецки каза на Кмичиц:

— Ела и ти!

— Ще дойда само от любопитство — каза пан Анджей, — защото иначе там няма какво да правя! Отсега нататък желая да служа на пресветата Дева не с устата си!