Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Излезе също така заповед за продавачите, които имаха будки най-вече край източната стена, да внесат стоката си в манастира, а в самия манастир работата по стените продължи. Подсилваха преди всичко така наречените „спъвала“, тоест тесните отвори в стените, които не бяха врати, но през тях можеше да се излиза за нападателни действия срещу врага. Пан Ружиц-Замойски заповяда да ги залостят с греди, тухли, тор, та при необходимост да могат лесно да бъдат разграждани отвътре.

През целия ден се точеха коли със запаси и храни, пристигнаха и няколко шляхтишки семейства, разтревожени от слуха за близкото идване на неприятеля.

Към пладне се върнаха изпратените предния ден хора за разузнаване, но никой не беше видял шведи, дори не бе чул за тях освен за ония, които се намираха най-близко, в Кшепице.

Въпреки това приготовленията в манастира не бяха прекъснати. Съгласно заповедта на игумена Кордецки дойдоха ония граждани и селяни, които бяха служили в пехотата и бяха запознати с военната служба. Тях поставиха под командването на пан Зигмунт Мошински, който пазеше североизточната отбранителна кула. А пан Замойски през целия ден подреждаше хората, учеше ги кой какво трябва да прави или се съвещаваше в трапезарията с отците.

Кмичиц гледаше с радост в сърцето военните приготовления, ученията на войниците, оръдията, купищата мускети, куки и копия. Това беше неговата истинска стихия. Всред тия страшни машини, всред суетнята, приготовленията и военната треска той се чувстваше добре, беше му леко и весело. Беше му още по-леко и по-весело, защото се бе изповядал за целия си живот, както правят надвесените над гроба, и неочаквано беше получил опрощение, понеже духовникът прецени неговите намерения, искреното желание да се поправи и това, че вече беше тръгнал по тоя път.

И така пан Анджей се беше освободил от бремето, под което вече почти падаше. Бяха му наложени тежки покаяния и всеки ден гърбът му се окървавяваше под бича на Сорока; заповядано му бе да проявява смирение и това беше още по-тежко, защото в сърцето му нямаше такова нещо — напротив, то беше пълно с надменност и самохвалство; заповядано му бе също да потвърди покаянието си с добродетелни постъпки, но това беше най-леко. Самият той не желаеше, не жадуваше за нищо повече. Цялата му млада душа се стремеше към такива постъпки, защото естествено под тях разбираше да воюва и да бие шведите от сутрин до вечер, без почивка и без милост. А колко прекрасен, колко великолепен път се отваряше сега към това! Да бие шведите не само в защита на отечеството, не само в защита на краля, във вярност към когото се беше клел, но и в защита на ангелската царица — това беше щастие над неговите заслуги.

Къде се дянаха ония времена, когато той стоеше сякаш на кръстопът и се питаше накъде да върви; къде са ония времена, когато не знаеше какво да предприеме, когато навсякъде се сблъскваше със съмнение и сам бе почнал да губи надежда?

А пък тук хората, тия бели монаси и тая шепа от селяни и шляхтичи, се готвеха просто за отбрана, за борба на живот и смърт. Това беше едничкият такъв кът в Жечпосполита и пан Анджей беше дошъл тъкмо в него, сякаш го бе довела някаква щастлива звезда. Защото при това твърдо вярваше в победата, дори ако цялата шведска мощ обградеше тия стени. Така сърцето му беше изпълнено с молитва, радост и благодарност.

При такова настроение той обикаляше стените със светнало лице, разглеждаше, наблюдаваше и виждаше, че всичко върви добре. С окото на познавач веднага разбра от самите приготовления, че ги извършват опитни хора, които ще съумеят да се проявят и тогава, когато се стигне до действие. Той се удивяваше от спокойствието на игумена Кордецки, към когото изпитваше дълбока почит; удивяваше се от солидността на шерадския мечник, а не се мръщеше дори и на пан Чарнецки, при все че беше недоволен от него.

Но тоя рицар го гледаше сурово и когато на другия ден след завръщането на манастирските пратеници го срещна при стените, каза:

— Шведите някак не се виждат, пане рицарю, и ако не дойдат, репутацията на ваша милост ще отиде по дяволите.

— Ако тяхното идване би донесло някаква вреда на светото място, тогава по-добре моята репутация да отиде по дяволите! — отговори Кмичиц.

— Ти би предпочел да не миришеш техния барут. Знаем ги ние такива рицари, които имат обуща, подплатени със заешка кожа!

Кмичиц сведе очи като девойка.

— Не би ли искал да забравиш разправията — каза той, — която имахме? Аз забравих своята обида, забрави и ти своята.