Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Тук той се обърна към Кмичиц:

— Тогава какво разправяш, рицарю, и защо, с каква цел искаш да уплашиш благоговейните отци и нас, които сме тук?

Кмичиц стоеше като обвиняем пред съда. От една страна, го овладяваше отчаяние, че ако не му повярват, манастирът ще стане плячка на неприятеля, от друга, срам го изгаряше, понеже сам виждаше, че всичко говори против неговите съобщения и че лесно може да бъде сметнат за лъжец. При тая мисъл гняв го разкъсваше, пробуждаше се вродената му сприхавост, действаше обидената амбиция, будеше се някогашният полудив Кмичиц. Но той се бореше сам със себе си, докато се победи, призова цялото си търпение и като повтаряше в душата си: „За моите грехове! За моите грехове…“ — отговори с пламнало лице:

— Аз повтарям още веднъж това, което съм чул: Вейхард Вжешчович ще нападне манастира. Датата не зная, но смятам, че това ще стане скоро… Аз предупреждавам, а на вас ще падне отговорността, ако не ме послушате!…

На това Пьотр Чарнецки отговори подчертано:

— Полека, рицарю, полека! Не повишавай глас!

После пан Пьотр Чарнецки заговори към събраните:

— Позволете ми, благородни отци, да задам няколко въпроса на тоя пришълец…

— Ти нямаш право да ме обиждаш, ваша милост — викна Кмичиц.

— Нямам и желание — отговори пан Пьотр студено. — Но тук става въпрос за манастира, за пресветата Дева, за нейната столица. Затова ще трябва, ваша милост, да оставиш настрана обидата или ако не настрана, тогава да я отложиш и бъди сигурен, че аз ще ти се явя навсякъде на дуел. Ти, ваша милост, донасяш съобщения, ние желаем да ги проверим, това е правилно и няма защо да се чудиш. Ако не желаеш да отговаряш, ще сметнем, че се страхуваш да не се оплетеш.

— Добре! Питай, ваша милост! — каза Бабинич със стиснати зъби.

— Ето какво. Ваша милост казваш, че си от Жмудж?

— Да.

— И идваш тук, за да не служиш на шведите и на Радживил.

— Да.

— Но там има такива, които не му служат и стоят на страната на отечеството, има хоронгви, които са отказали послушание, там е пан Сапеха, защо не отиде при тях?…

— Това си е моя работа!

— Аха! Работа на ваша милост! — каза Чарнецки. — Тогава може би ще ми отговориш на друг въпрос?

Ръцете на пан Анджей трепереха, очите му се впиха в тежкия меден звънец, който стоеше на масата пред него, и от тоя звънец се преместиха върху главата на разпитвача. Овладяваше го безумно, непреодолимо желание да грабне тоя звънец и да го запокити върху черепа на пан Чарнецки. Някогашният Кмичиц все повече вземаше връх над набожния и разкаян Бабинич. Но той се наложи още веднъж на себе си и каза:

— Питай!

— Ако си от Жмудж, тогава трябва да знаеш какво става в дома на предателя. Изреди ми ония, които му помогнаха за гибелта на отечеството, кажи ми имената на ония полковници, които са при него.

Кмичиц побледня като платно, но все пак спомена няколко имена.

Пан Чарнецки го изслуша и каза:

— Аз имам приятел, кралски придворен, пан Тизенхауз, който ми е разказал за още един, най-върлия. Нищо ли не знаеш за тоя архинегодник?…

— Не зная…

— Как така? Не си ли слушал за оня, който е проливал братска кръв като Каин?… Щом си от Жмудж, не си ли чувал за Кмичиц?

— Благоговейни отци! — викна внезапно пан Анджей, разтресен като от треска. — Нека ме разпитва духовно лице, ще изтърпя всичко… Но, за Бога, не позволявайте на това шляхтиче да ме измъчва повече!…

— Стига, ваша милост! — каза свещеник Кордецки на пан Пьотр. — Сега не говори за тоя рицар.

— Само още един въпрос — каза шерадският мечник. И като се обърна към Кмичиц, попита:

— Ти, ваша милост, не си очаквал, че няма да повярваме на твоите съобщения, нали?

— Кълна се в Бога, че не очаквах! — отвърна пан Анджей.

— А какво възнаграждение очакваше?

Вместо отговор пан Анджей мушна трескаво двете си ръце в малката кожена торба, която беше окачена над корема му до пояса, извади и изсипа на масата две шепи бисери, смарагди, тюркоази и други скъпоценни камъни.

— Ето какво!… — каза той с прекъсван глас. — Не за пари съм дошъл аз тук!… Не за вашите възнаграждения!… Това са бисери и други камъчета… Всички са взети в бой… откъснати от болярски калпаци!… Ето кой съм!… Нима се нуждая от възнаграждение?… Исках всичко това да подаря на пресветата Дева… но едва след изповедта… с чисто сърце!… Ето ги… Толкова се нуждая от награда… Имам и повече… Дано ви…

Всички замлъкнаха учудени, а видът на скъпоценностите, изсипани така лесно като булгур от торбата, направи силно впечатление; защото всеки се питаше неволно: каква причина би могъл да има тоя човек да лъже, щом не търси възнаграждение?