Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Кмичиц, който пълзеше с хората си в първите редици, се намери заедно с първите в черквата, после течението го вкара в чудотворния параклис 195 195 Параклис, в който се намира прочутата икона на света Богородица, смятана за чудотворна. — Бел.прев. , където тълпите се хвърлиха ничком, като плачеха и прегръщаха пода с ръце и го целуваха развълнувано. Същото правеше и пан Анджей, а когато най-сетне се осмели да повдигне глава, чувството на блаженство, щастие и същевременно на смъртен страх направи почти да загуби съзнание.

В параклиса цареше червен мрак, който не можеха да разпръснат пламъчетата на свещите пред олтара. Пъстра светлина навлизаше също така през прозоречните стъкла и всички тия червени, виолетови, златни, огнени блясъци трептяха по стените, плъзгаха се по статуите, чупките, провираха се в затъмнената глъбина и изтръгваха оттам някакви неясни предмети, сякаш потънали в сън. Тайнствените блясъци се разпръсваха и скупчваха така незабелязано с мрака, че изчезваше всякаква разлика между светлото и сянката. Свещите на олтара имаха златни ореоли. Димът от кандилниците образуваше пурпурна мъгла; бялата одежда на духовника, който служеше литургия, святкаше с притъмнени цветове на дъгата. Всичко тук беше полувидимо, полузаслонено, неземно: неземни блясъци, неземни мракове — тайнствено, тържествено, благословено, изпълнено с молитва, с боготворение, със светост…

От главния кораб на черквата долиташе шумът от смесени човешки гласове като огромен екот на море, а тук цареше дълбока тишина, нарушавана само от гласа на монаха, който произнасяше ектениите.

Иконата беше още закрита, та очакването спираше дъха в гърдите. Виждаха се само взрени в една посока очи, неподвижни лица, сякаш вече разделени със земния живот, скръстени молитвено пред устата ръце както на ангелите по иконите.

Пеенето на монаха се съпровождаше от орган с меки и сладки тонове, които сякаш се лееха от отвъдземни флейти. Понякога се струваше, че те струят като вода от извор, после, че ръмят тихо и гъсто като обилен майски дъжд.

Изведнъж избухна гръм от тръби и тимпани — тръпки преминаха по сърцата.

Завесата на иконата се разтвори на две страни и поток от брилянтна светлина рукна отгоре към богомолците.

Стонове, плач и викове се разнесоха в параклиса.

— Salve Regina! — завикаха шляхтичите. — Monstra! Те esse matrem! 196 196 Здравей, царице! Чудо! Прояви се като майка (лат.). — Бел.прев.

А селяните зовяха:

— Пресвета Девичко! Златна Дево! Ангелска царице! Спаси ни, помогни, утеши ни, смили се над нас!

И дълго звучаха тези викове заедно с риданието на жените, с воплите на нещастните, с молбите за чудо на болните или хромите.

Душата на Кмичиц за малко не изхвръкна; той чувстваше само, че има пред себе си някаква безпределност, която не може да разбере и да обгърне, но пред която всичко изчезва. Какво значеха съмненията пред тая вяра, която не можеше да побере цялото битие? Какво значи бедствието пред такава утеха? Какво е шведската мощ пред такава защита? Какво струва човешката злоба при такова покровителство?…

Тук мислите му се прекъснаха и се превърнаха само в чувства; той се забрави, унесе, престана да разбира кой е, къде се намира!… Струваше му се, че е умрял, че душата му лети заедно със звуците на органа, смесва се с пушека на кадилниците; протегна нагоре ръце, свикнали с меч и проливане на кръв, и стоеше, коленичил в упоение, възхитен.

А литургията беше към края си. Пан Анджей сам не разбра как отново се намери в главния кораб на черквата. Един свещеник проповядваше от амвона, но Кмичиц дълго още нищо не чуваше, нищо не разбираше, както пробуден от сън човек не осъзнава веднага къде свършва сънят и къде започва действителността.

Първите думи, които чу, бяха: „Тук ще се обновят сърцата и ще се поправят душите, защото нито шведът ще може да победи тая сила, нито тия, които бродят в мрака, ще победят истинската светлина!“

„Амин!“ — каза в себе си Кмичиц и започна да се бие в гърдите, понеже сега му се струваше, че е сгрешил тежко, като е смятал, че всичко е вече пропаднало и че отникъде няма надежда.

След свършване на литургията той спря първия срещнат монах и му заяви, че иска да се види с игумена по въпроси за черквата и манастира.

Игуменът го прие веднага. Той беше човек в зряла възраст, която вече отиваше към залеза си. Лицето му беше безкрайно добродушно. Черна гъста брада обграждаше лицето му, а очите му бяха сини, спокойни и гледаха проницателно. С бялото си расо той изглеждаше просто като светец. Кмичиц целуна ръкава на дрехата му, а той притисна главата му до себе си и го попита кой е и откъде иде.