Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

„За Бога! Да можех поне в една лъжа да го хвана! Нима освен конница у нас няма нищо хубаво, никаква добродетел, а само зло?“

Пан Кмичиц търсеше отговор в душата си. Той беше вече толкова уморен и от пътя, и от тревогите, и от всичко, което преживя, та започна да му се вие свят. Почувства, че е болен и го овладя смъртна изнемога. В мозъка му наставаше все по-голям хаос. Мяркаха се познати и непознати лица, такива, които познаваше от по-рано, и такива, които беше срещнал при пътуването си.

Тия фигури говореха сякаш на сейм, привеждаха сентенции, пророчества, а всички приказваха за Оленка. Тя чакала спасение от пан Кмичиц, но Вжешчович го държеше за ръцете, гледаше го в очите и повтаряше: „Много късно! Което е шведско, то е шведско!“ — а Богуслав Радживил се смееше и пригласяше на Вжешчович. След това всички започнаха да крещят: „Много късно! Много късно! Много късно!“ — и като грабнаха Оленка, изчезнаха с нея някъде в мрака.

На Кмичиц се стори, че Оленка и отечеството е едно и също и че беше загубил и двете, че доброволно ги беше предал на шведите.

Тогава го обземаше толкова силна мъка, че той се събуждаше и гледаше със слисани очи около себе си или се ослушваше във вятъра, който виеше на разни гласове в комина, в стените, на покрива и през всички пролуки свиреше като на орган.

Но виденията се връщаха. Оленка и отечеството отново се сливаха в ума му в едно същество, което Вжешчович отвеждаше нанякъде, като казваше: „Много късно! Много късно!“

Така пан Анджей пробълнува цялата нощ. Навремени, когато съзнанието му се връщаше, той мислеше, че ще заболее тежко, и вече искаше да вика Сорока, за да му пусне кръв. Но в това време започна да се развиделява; Кмичиц скочи от леглото и излезе пред странноприемницата.

Едва първите зари разпръскваха мрака; денят обещаваше да бъде хубав; облаците се бяха струпали на дълги пасма и ивици на запад, но изтокът беше чист; по бавно побледняващото небе блещукаха незаслонени от изпаренията звезди. Кмичиц събуди хората си, сам се облече с празнични дрехи, защото беше неделя, и тръгнаха на път.

След лошата безсънна нощ Кмичиц беше уморен и телом, и духом.

Дори тая есенна утрин, бледа, но ведра, скрежна и ясна, не можеше да разпръсне тъгата, която гнетеше сърцето на рицаря. Надеждата изгоря в него до последния стрък и угасна като лампа, чието масло се е свършило. Какво ще му донесе тоя ден? Нищо! Същите тъги, същото терзание, съвсем сигурно е, че ще увеличи бремето върху душата му, а няма да го намали.

И той пътуваше мълчалив, впил очи в някаква точка, която блестеше силно на хоризонта. Конете пръхтяха на хубаво време; хората започнаха да пеят със сънни гласове утринната си молитва.

През това време се развиделяваше все повече, небето от бледо ставаше зелено и златисто, а оная точка на хоризонта започна така да блести, че очите се присвиваха от тоя блясък.

Хората престанаха да пеят и всички гледаха в същата посока, най-сетне Сорока каза:

— Чудо ли е това или какво?… Нали там е запад, а пък сякаш слънцето изгрява!

Наистина светлината растеше пред очите, от точка стана кръгче, от кръгче кръг, отдалече човек би казал, че някой е окачил над земята грамадна звезда, която разсява неизмерими блясъци.

Кмичиц и хората му гледаха смаяни това светлинно явление, което трептеше, сияеше, и не знаеха какво имат пред очите си.

Но ето че откъм Крушина наближи селянин с каруца. Когато Кмичиц се обърна към него, видя, че селянинът държи шапката си в ръце и се моли, загледан в далечната светлина.

— Ей, селянино, какво свети така? — попита пан Анджей.

— Черквата на Ясна гура! — отговори селянинът.

— Слава на пресвета Дева Мария! — възкликна Кмичиц и свали шапка от главата, а после и хората му последваха неговия пример.

След толкова дни неприятности, съмнения и разочарования пан Анджей внезапно почувства, че в него става нещо странно. Едва прозвучаха в ушите му думите: „Черквата на Ясна гура!“ — и тъгата изчезна от него, сякаш някой я свали с ръка.

Някакво неизразимо страхопочитание, но същевременно придружено от непозната, велика, блажена радост, овладя рицаря. От тая черква, която светеше на височината в първите лъчи на слънцето, се излъчваше надежда, каквато пан Кмичиц не беше изпитвал отдавна, утеха, която беше търсил напразно, непобедима сила, на която искаше да се облегне. В него сякаш се вля нов живот и започна да тече по жилите му заедно с кръвта. Той отдъхна дълбоко като болен, който се събужда от треска, от безсъзнание.