Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— За каква работа говориш, ваша милост?

— Твърде малко се познаваме, пане рицарю, та да ти издавам тайни. Знай само, че след едва-две седмици съкровището на шведския крал ще тежи толкова, колкото султанското.

— Може би някой алхимик ще му направи пари, защото отникъде няма да ги получи в тая страна.

— В тая страна ли? Стига да протегне човек смело ръка. А на нас смелост не ни липсва, доказателство е, че властваме тук.

— Вярно! Вярно! — каза Кмичиц. — Ние сме много доволни от това владичество, особено ако ни научите по какъв начин да събираме пари като трески…

— Тия начини бяха в ръцете ви, но вие бихте предпочели да гинете от глад, отколкото да вземете нещичко оттам.

Кмичиц погледна офицера изпитателно.

— Ех, има такива места, срещу които дори татарите се страхуват да вдигнат ръка! — каза той.

— Ти си прекалено досетлив, пане рицарю — отговори офицерът, — но помни, че отиваш за пари не при татарите, а при шведите.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от пристигането на нова въоръжена група. Офицерът навярно я очакваше, защото изскочи бързо от кръчмата. А Кмичиц излезе подир него и застана на вратата, за да види кой пристига.

Най-напред дойде една затворена карета, впрегната с четири коня и обградена от отряд шведски райтари. Офицерът, който разговаряше с Кмичиц, тръгна пъргаво към нея, отвори вратичката и направи дълбок поклон на особата, която седеше вътре.

„Трябва да е някой големец…“ — помисли Кмичиц.

В това време от кръчмата изнесоха запалени факли. От каретата слезе важна персона, облечен като чужденец с дълъг до коленете плащ, подплатен с лисичи кожи, и с шапка с пера.

Офицерът грабна факел от ръцете на един райтар и като се поклони още веднъж, каза:

— Оттук, ваше превъзходителство!

Кмичиц се оттегли бързо в кръчмата, а те влязоха веднага след него. Вътре офицерът се поклони за трети път и каза:

— Ваше превъзходителство! Аз съм Вейхард Вжешчович, ordinarius proviantmagister 192 192 Офицер по снабдяването с храни (лат.). — Бел.прев. на негово кралско величество Карл Густав, изпратен с ескорт да посрещне ваше превъзходителство.

— Приятно ми е да се запозная с такъв знаменит кавалер — каза черно облеченият големец и отвърна на поклона с поклон.

— Желае ли ваше превъзходителство да се спре за по-дълго тук или ще пътуваме веднага?… Негово кралско величество бърза да види ваше превъзходителство.

— Имах намерение да се спра в Ченстохова, за да присъствам на богослужение — отговори новопристигналият, — но във Велун получих съобщение, че негово кралско величество ми заповяда да бързам, ето защо, като починем малко, ще продължим пътя си, а в това време отпрати, ваша милост, досегашния ескорт и поблагодари на капитана, който го командва.

Офицерът отиде да издаде съответни заповеди. Пан Анджей го спря по пътя.

— Кой е този пан? — попита той.

— Барон Лизола, пратеник на германския император, който отива при нашия господар от страна на Бранденбургския двор — отговори офицерът.

След тая думи излезе, а подир малко се върна.

— Заповедите на ваше превъзходителство са изпълнени — каза той на барона.

— Благодаря — отговори Лизола.

И с голяма, макар и много господарска любезност посочи на Вжешчович място срещу себе си.

— Нещо много силен вятър почва да духа навън — каза той — и иде дъжд. Може би ще се наложи да останем по-дълго. Засега да си побъбрем преди вечерята. Какво ново тук? Чух, че малополските воеводства се подчинили на негово шведско величество.

— Това е вярно, ваше превъзходителство. Негово кралско величество чака само да се подчинят и останалите войски, след което веднага ще тръгне за Варшава и Прусия.

— Дали е сигурно, че те ще се подчинят?

— Делегатите на войската са вече в Краков. Впрочем те не могат да постъпят другояче, тъй като нямат избор. Ако не преминат към нас, Хмелницки ще ги унищожи до крак.

Лизола наведе умната си глава над гърдите.

— Страшни, нечувани неща! — каза той.

Разговорът се водеше на немски език. Кмичиц не изпускаше нито една дума.

— Ваше превъзходителство — отговори Вжешчович, — това, което стана, трябваше да се случи.

— Възможно е; все пак човек мъчно би могъл да не чувства симпатия към тая сила, която падна пред нашите очи, и който не е швед, трябва да съжалява за това.

— Аз не съм швед, но щом самите поляци не съжаляват, и аз не се смятам задължен да съжалявам — отвърна Вжешчович.

Лизола го изгледа внимателно.