Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Кмичиц се дръпна две крачки назад, изблещи очи и от изумление не можеше да каже нито дума.

— В името на Христа! — каза той най-после. — Какъв е тоя дом? Къде съм аз?… Само пророчества, предсказания и указания… Ти, ваша милост панно, се наричаш Оленка и даваш за литургия за доброто на грешния Анджей?… Това не може да бъде обикновено съвпадение, това е пръст Божий… това… това… ще полудея!… За Бога, ще полудея!…

— Какво ти е, ваша милост?

Но той я хвана буйно за ръцете и започна да ги тръска.

— Пророкувай ми по-нататък, кажи ми докрай!… Ако твоят Анджей се опомни и заличи вината си, дали Оленка ще му остане вярна?… Говори, казвай, че иначе няма да си отида!…

— Какво ти е, ваша милост?

— Дали Оленка ще му остане вярна? — повтаряше Кмичиц. Внезапно очите на девойката се напълниха със сълзи.

— До последния дъх, до часа на смъртта! — отговори тя разридана.

Още не беше довършила, а Кмичиц вече се просна цял в краката й. Тя искаше да избяга, но той не я пусна, целуваше нозете й и повтаряше:

— Аз също така съм грешен Анджей, който иска да се покае!… Аз също така имам своята любима Оленка. Дано твоят се покае, а моята да ми остане вярна… Дано думите ти бъдат пророчество… Балсам и надежда вля в изтерзаната ми душа… Бог да те възнагради. Бог да те възнагради!

След това скочи, яхна коня и замина.

Думите на дъщерята на сохачевския староста изпълниха пан Кмичиц със силна надежда и цели три дни не излизаха от главата му. Денем на коня, нощем в леглото той размишляваше за онова, което му се беше случило, и винаги идваше до заключението, че това не можеше да бъде проста случайност, а е по-скоро Божие указание и предсказание, че ако издържи, ако не се отклони от правия път, от тоя именно, който му беше посочила Оленка, тогава девойката ще му остане вярна и ще го надари с някогашното си чувство.

„Щом дъщерята на старостата — размишляваше пан Кмичиц — остава вярна на своя Анджей, който досега не е започнал да се поправя, тогава още не е угаснала надеждата и за мене, който имам искрено желание да служа на отечеството, на добродетелта и краля!“

Но, от друга страна, пан Анджей не беше лишен и от грижи. Той имаше искрено желание, но дали не започна твърде късно? Дали имаше още някакъв път, някакъв удобен случай? С всеки изминат ден изглеждаше, че Жечпосполита затъва все повече и повече и мъчно можеше човек да затваря очи пред страшната истина, че няма вече спасение за нея. Кмичиц не желаеше нищо повече, освен да започне някаква дейност, но не виждаше готови за това хора. Непрекъснато нови лица, непрекъснато нови фигури минаваха пред него през време на пътуването му, но техният вид, слушането на техните разговори и разисквания само отнемаше и остатъка от надежда.

Едни духом и телом бяха минали на шведска страна, за да търсят там лична облага; те пиеха, гуляеха и се веселяха като на задушница и давеха в чашите и разпътството своя срам и шляхтишка чест.

Други в непонятно заслепение говореха за могъществото, което ще се създаде от съединението на Жечпосполита с Швеция под скиптъра на първия пълководец на света — и тия хора бяха най-опасните, защото бяха искрено убедени, че пред такова обединение трябва да наведе глава orbis terrarum 190 190 Целият свят (лат.). — Бел.прев. .

Трети, като сохачевския староста, хора благородни и с хубави чувства към отечеството, изследваха личбите по земята и небето, повтаряха пророчества и виждаха волята Божия във всичко, което ставаше, както и непреодолимо предназначение; те идваха до заключение, че няма надежда, няма спасение, че наближава краят на света и следователно би било лудост да се мисли за земното спасение, а не за небесното.

Четвърти най-сетне се криеха по горите или бягаха в чужбина.

И така пан Кмичиц срещаше само разпътни, развалени, безумни или страхливи и отчаяни; не срещаше обаче хора с вяра.

А в това време шведската сила растеше. Вестта, че останалите войски се бунтуват, заговорничат, заплашват хетманите и искат да минат на шведска страна, ставаше все по-сигурна с всеки изминат ден. Слухът, че пан хоронжи Конецполски с дивизията си се е предал на Карл Густав, прозвуча като гръм по всички краища на Жечпосполита и прогони остатъка от вяра в сърцата, понеже пан Конецполски беше збаражки рицар 191 191 Прочул се при отбраната на Збараж срещу Хмелницки. — Бел.прев. . Последваха го яворовският староста и княз Димитър Вишньовецки, когото не спря увенчаното с безсмъртна слава име.