Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Това е вече четвърти! — прекъсна старостата.

„Петият, Густав Адолф — четеше девойката, — убит агнец, но не без петно, чиято кръв стана причина за страдание и раздори.“

— Да! Това е Густав Адолф — каза старостата. — За Кристина 189 189 Кралица Кристина Шведска (1626–1689), в 1654 г. отстъпила короната си на Карл Густав. — Бел.прев. не се споменава, защото са изброени само мъже. Сега ваша милост панно, чети края, който се отнася точно за днешното време.

Девойката зачете следното:

„Ще ти покажа шестия, който ще възбуни сушата и морето и ще натъжи простите хора… който ще вземе в своя ръка времето на моето наказание. Ако не достигне бързо целта си, моят съд ще се надвеси над него и ще постави държавата му в страдания, и ще стане, както е писано: бунт сеят, а страдания и болки ще пожънат. Аз ще накажа не само това кралство, но и богатите и могъщи градове, защото е призован гладният, който ще изяде техния имот. Няма да мине без вътрешни злини, а раздорите ще изобилстват. Ще властват глупци, а мъдрите и старите няма да вдигнат глави. Почитта и правдата ще са в упадък, докато дойде оня, който ще успокои гнева му с молитва и който няма да поскъпи душата си от любов към истината.“

— Ето, ваша милост — каза старостата.

— Всичко така се сбъдва, че навярно само слепият може да се усъмни! — отговори Кмичиц.

— Затова и шведите не могат да бъдат победени — отговори старостата.

— Докато дойде оня, който няма да поскъпи душата си от любов към истината! — възкликна Кмичиц. — Пророчеството оставя надежда! Значи не съд ни чака, а спасение!

— Содом е щял да бъде пощаден, ако се бяха намерили в него десет праведници — отговори старостата, — но и толкова не били намерени. Така не ще се намери и оня, който няма да поскъпи душата си от любов към истината, и часът на съда ще удари.

— Пане староста, пане староста, това е невъзможно! — отговори Кмичиц.

Но докато пан старостата да отговори, вратата се отвори и в стаята влезе един възрастен вече човек с ризница и мускет в ръка.

— Пан Шчебжицки? — попита старостата.

— Да — отговори новодошлият, — чух, че нехранимайковци обсадили ваша милост, та побързах да дойда на помощ със слугите си.

— Без Божия воля нито косъм няма да падне от главата на човека — отговори старецът. — Тоя рицар вече ме отърва от опасността… А ти, ваша милост, откъде идваш?

— От Сохачев.

— Чу ли нещо ново?

— Всяка новина все по-лоша, ваша милост старосто. Нови беди…

— Какво се е случило?

— Краковското, Сандомежкото, Руското, Люблинското, Белското, Волинското и Киевското воеводство са се подчинили на Карл Густав. Актът вече е подписан и от пратениците, и от Карл.

Старостата почна да клати глава, най-после се обърна към Кмичиц.

— Гледай! — каза той. — И ти още мислиш, че ще се намери оня, който не ще поскъпи душата си от любов към истината?

Кмичиц започна да скубе косата си.

— Отчаяние! Отчаяние! — повтаряше той възбудено. А пан Шчебжицки продължаваше да говори:

— Разправят също, че ония остатъци от войска, които се намират при пан хетман Потоцки, вече отказват послушание и искат да отиват при шведа. Хетманът вече не бил сигурен за живота си при тях и трябва да направи, което те поискат.

— Бунт сеят, а страдания и болки ще пожънат — каза старостата. — Който иска да се покае за греховете си, вече е време!

Но Кмичиц не можеше да слуша повече нито пророчествата, нито новините; той искаше час по-скоро да възседне коня и да разхлади главата си на чист въздух. Затова скочи и почна да се сбогува със старостата.

— Къде така бързаш? — попита го старецът.

— За Ченстохова, защото и аз съм грешник!

— Тогава не те задържам, при все че бих искал да те нагостя, но това е по-бърза работа, тъй като денят на съда е близо.

Кмичиц излезе, а след него излезе и девойката. Тя искаше да замести баща си при изпращането на пан Анджей, понеже краката на старостата вече не го държаха.

— Остани със здраве, девойко — каза Кмичиц. — Ти не знаеш колко много ти желая доброто!

— Ако ваша милост ми желаеш доброто — отговори на това девойката, — направи ми тогава една услуга. Ваша милост отиваш в Ченстохова… Ето ти един златен злот… вземи го, моля, и го дай за литургия в параклиса.

— За чие добро? — попита Кмичиц.

Пророчицата сведе очи, тъга обля лицето й, а едновременно слаба руменина бликна по бузите й и тя отговори с тих глас, който приличаше на шумол от листа:

— За доброто на Анджей, за да го върне Бог от кривия път…