Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Вжешчович изрече последните думи с истинско избухване на омраза, странна в чужденец, който беше намерил хляба си при тоя народ; но Лизола не се учудваше. Опитен дипломат, той познаваше света и хората, знаеше, че който не умее да се отплаща сърдечно на своя благодетел, той ревностно търси вината в него, та с това да прикрие собствената си неблагодарност. Пък може би и признаваше, че Вжешчович е прав, та не протестираше; вместо това попита внезапно:

— Пане Вейхард, католик ли си, ваша милост?

Вжешчович се смути.

— Да, ваше превъзходителство! — отговори той.

— Във Велун чух, че имало някои, които увещавали негово кралско величество Карл Густав да заеме Ченстоховския манастир на Ясна гура… Вярно ли е това?

— Ваше превъзходителство! Манастирът се намира близо до шльонската граница и Ян Казимеж може да получава помощи от него. Трябва да го заемем, за да попречим на това… Аз пръв обърнах внимание и затова негово кралско величество повери на мене тая задача.

Тук Вжешчович прекъсна внезапно, спомни си за Кмичиц, който седеше в другия край на странноприемницата, и като се приближи до него, попита:

— Пане рицарю, разбираш ли немски?

— Нито дума, дори ако почнат жив да ме дерат! — отговори пан Анджей.

— Жалко, понеже искахме да те поканим на общ разговор.

След тия думи Вжешчович се обърна към Лизола:

— Тук има един чужд шляхтич, но не разбира немски, та можем да говорим свободно.

— Аз нямам нищо тайно за казване — отговори Лизола, — но понеже съм също католик, не бих искал да се нанесе някакво зло на това свето място… А тъй като съм сигурен, че и негово императорско величество има същото чувство, ще моля негово кралско величество да пощади монасите. А ти, ваша милост, не бързай да заемаш манастира до ново решение.

— Аз имам ясни, макар и тайни инструкции; само пред ваше превъзходителство не ги крия, понеже искам винаги да служа вярно на моя господар, императора. Ваше превъзходителство обаче може да бъде спокоен, че светото място не ще бъде поругано с нищо. Аз съм католик…

Лизола се усмихна и в желанието си да изтръгне истината на тоя по-неопитен човек, попита шеговито:

— Но ще претърсите съкровището на монасите, нали? Няма да мине без това, а?

— Това може да се случи — отговори Вжешчович. — Пресветата Дева не се нуждае от талерите в игуменския сандък. Щом всички плащат, нека плащат и монасите.

— Ами ако се отбраняват?

Вжешчович започна да се смее:

— В тая страна никой не ще се отбранява, а днес вече и никой не може да се отбранява. Те имаха време за това!… Сега е много късно.

— Много късно — повтори Лизола.

С това разговорът се свърши. След вечерята заминаха. Кмичиц остана сам. За него това беше най-лошата нощ между всички след заминаването му от Кейдани.

Когато слушаше думите на Вейхард Вжешчович, той трябваше с всички сили да се въздържа, за да не викне: „Лъжец, куче такова!“ — и да не се нахвърли със сабя въз него. Ако не направи това, то е, защото за жалост чувстваше и признаваше истината в думите на тоя чужденец, истина страшна, която пареше като огън, но беше добросъвестна.

„Какво бих могъл да му кажа? — мислеше той. — С какво да възразя освен с пестници? Какви доказателства да приведа?… Истина лаеше той… Дано го куршум удари!… А и тоя императорски големец му призна, че всичко е вече свършено и е късно за всякаква отбрана.“

Кмичиц до голяма степен страдаше може би защото това „много късно“ беше присъда не само за отечеството, но и за неговото лично щастие. А пък тая мъка вече му стигаше; сили вече не му оставаха, понеже цели седмици не беше чул нищо друго, освен че всичко е пропаднало, че вече не е време, че е много късно. Никакъв лъч на надежда не падна никъде в душата му.

При пътуването все по-далече и по-далече той бързаше, беше на кон по цели дни и нощи именно за да избяга от тия предсказания, за да може най-сетне да намери някакво кътче, някакъв човек, който би му влял поне капка надежда. Вместо това намираше все по-голям упадък, все по-голямо отчаяние. Най-после думите на Вжешчович препълниха чашата на огорчението и жлъчта; те му показаха ясно онова, което беше досега неясно догаждане: че не толкова шведите, септентрионите и казаците са убили отечеството му, колкото целият народ.

„Безумци, своеволни, зли и продажници населяват тая земя — повтаряше пан Кмичиц думите на Вжешчович — и няма други!… Краля не слушат, сеймовете разтурят, данъци не плащат, сами помагат на неприятеля да завоюва тая земя. Трябва да загинат!“