Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

А черквата блестеше все по-силно, сякаш беше събрала в себе си цялата слънчева светлина. Цялата област лежеше в подножието й, а тя гледаше от височината към нея и човек би казал: неин страж и покровител.

Кмичиц дълго не можа да откъсне очи от тая светлина и се насищаше и лекуваше от нейната гледка. Лицата на хората му бяха сериозни и изпълнени с боязън.

Внезапно в тихия ранен въздух се разнесе камбанен звън.

— Слез от конете! — извика пан Анджей.

Всички скочиха от седлата, коленичиха на пътя и започнаха молитва. Кмичиц я изговаряше, а войниците отговаряха в хор. През това време пристигнаха нови коли; като видяха хората, които се молеха на пътя, селяните се присъединиха към тях и групата ставаше все по-голяма.

Когато най-сетне молитвата беше свършена, пан Анджей стана, а след него и хората му, но те продължиха вече пътя си пеш, като водеха конете за юздите и пееха: „Слава вам, светли двери…“

Пан Анджей вървеше толкова бодро, като че ли имаше криле на раменете си. При завоите на пътя черквата ту изчезваше, ту се показваше отново. Когато я закриваха възвишения или долища, на Кмичиц се струваше, че мрак обгръща света, но когато блесваше отново, тогава и всички лица засияваха.

Така вървяха дълго. Черквата, манастирът и стените наоколо се виждаха все по-ясно, ставаха все по-великолепни, по-огромни. Най-сетне съзряха и града в далечината, а под възвишението цял ред къщи и хижи, които при грамадната черква изглеждаха като малки птичи гнезда.

Беше неделя и когато слънцето вече се издигна доста нагоре, пътят се изпълни с каруци и пешеходци, които отиваха на черква. От високите камбанарии започнаха да звънят големи и малки камбани и да изпълват въздуха с чудесни звуци. В тая гледка и в тия медни звуци имаше някаква мощ, някакво безкрайно величие, а едновременно и спокойствие. Тоя къс земя в подножието на Ясна гура съвсем не приличаше на останалата част от страната.

Тълпи от хора се чернееха около черковните стени. В подножието на възвишението стояха стотици коли, брички, кабриолета, двуколки; човешката гълчава се смесваше с цвиленето на конете, вързани за колове. По-нататък отдясно покрай главния път, който водеше към възвишението, се виждаше цяла редица от бараки, в които продаваха метални и восъчни воти 193 193 Различни предмети, които окачват на олтарите като благодарност за получена помощ или изцеление (лат.). — Бел.прев. , свещи, икони, шкаплежи 194 194 Парченца плат с инициалите на Христос и Богородица, които се носят на шията след освещаване. — Бел.прев. . Човешките вълни се носеха свободно навсякъде.

Портите бяха широко отворени, който искаше — влизаше, който искаше — излизаше на стените при оръдията нямаше никакви войници. Очевидно черквата и манастира ги пазеше самата светост на мястото — а може би вярваха на писмата на Карл Густав, с които той гарантираше пълната им безопасност.

Селяни и шляхтичи, граждани на разни части на страната, хора на всякаква възраст, от двата пола и от всички съсловия пълзяха на колене от крепостната порта към черквата и пееха набожни песни. Тая река течеше извънредно бавно и всеки миг се спираше, когато телата се притиснеха много плътно. Над тях се вееха знамена като дъги. Понякога песните замлъкваха и тълпите почваха да четат молитва, а тогава гърмът на душмите се носеше от единия край до другия. Между песен и песен, между молитва и молитва тълпите млъкваха и удряха чело о земята или се просваха с разперени ръце; тогава се чуваха само жалните и пронизителни гласове на просяците, които седяха на двата бряга на тая човешка река и откриваха за публичен показ осакатените си крайници. Техният вой се смесваше със звъна на монетите, хвърляни в тенекиените и дървените им съдинки. И отново реката от глави течеше по-нататък, и отново звучаха песни.

Колкото повече реката се приближаваше до вратата на черквата, вълнението растеше и се превръщаше в екстаз. Виждаха се протегнати към небето ръце, вдигнати нагоре очи, бледи от вълнение или пламнали от молитва лица.

Съсловните различия бяха изчезнали; селските аби се бяха смесили с контошите, войнишките униформи с жълтите дрехи на гражданите.

При вратата на черквата натискът се засили още повече. Човешките тела бяха образували вече не река, но толкова плътен мост, че можеше да се мине по главите и раменете, без да се докосне земята с крак. За гърдите не достигаше въздух, за телата пространство, но духът, който ги оживяваше, им даваше желязна отпорност. Всеки се молеше, никой не мислеше за нищо друго; всеки носеше върху себе си блъсканицата и тежестта на цялата тая маса, но никой не падаше и тласкан от хилядите, чувстваше в себе си сила за хиляди и с тая сила вървеше напред, потънал в молитва, в упоение, в екзалтация.