Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Ще трябва най-напред да преценим положението — намеси се пан Замойски.

— Положението е такова — отговори свещеник Кордецки, — че навярно Бог и неговата пресвета майка нарочно са пратили заслепение на неприятеля, за да прелее чашата на неговите беззакония. Иначе той никога не би посмял да вдигне меч срещу тая света обител. Той покори Жечпосполита не със собствените си сили, самите нейни синове му помогнаха за това; но колкото и ниско да е паднал нашият народ, колкото и да гази в грях, все пак и в самия грях има известна граница, която не би посмял да прекрачи. Народът ни изостави своя крал, отказа се от Жечпосполита, но не престана да почита своята майка, покровителка и царица. Неприятелят се подиграва с нас и ни презира, като ни пита какво е останало от старите ни добродетели. А аз ще кажа: всички изчезнаха и все пак нещо остана, защото остана вярата и почитта към пресветата Дева; а върху тая основа може да бъде възстановено всичко. И аз виждам ясно, че ако дори един шведски куршум нащърби тия свещени стени, тогава и най-закоравелите ще се отвърнат от шведите, от приятели ще станат техни врагове, ще вдигнат мечове срещу тях. Но и шведите си отварят добре очите и разбират това… Ето защо, ако Бог, както казах, нарочно не ги е заслепил, те никога не ще се осмелят да нападнат Ясна гура, понеже тоя ден ще бъде денят на прелом в тяхното щастие и ден на нашето опомняне.

Кмичиц слушаше смаян думите на свещеник Кордецки, които бяха едновременно отговор на онова, което беше излязло от устата на Вжешчович срещу полския народ. Но той се опомни от удивлението си и се обади със следните думи:

— А защо, благоговейни отче, да не вярваме, че Бог именно е заслепил неприятелите ни? Нека си припомним тяхната надменност, алчността им за земни блага, да си припомним непоносимия гнет и данъците, които налагат дори на духовниците, и тогава лесно ще разберем, че те няма да се спрат пред никакво светотатство.

Свещеник Кордецки не отговори направо на Кмичиц, но се обърна към всички събрани и продължи така:

— Тоя рицар казва, че видял посланика Лизола, който отивал при шведския крал; как е възможно това, щом аз имам сигурно съобщение от краковските монаси, че кралят не се намира вече нито в Краков, нито в цяла Малополска, понеже веднага след предаването на Краков той заминал за Варшава…

— Това е невъзможно — отговори Кмичиц, — а най-добро доказателство е, че той чака да се предадат войските, които се намират под командването на пан Потоцки, и да му отдадат почести.

— Почестите ще приеме генерал Дъглас от името на краля — отговори свещеникът, — така ми пишат от Краков.

Кмичиц млъкна; не знаеше какво да отговори.

— Но аз допускам — продължи свещеникът, — че шведският крал не иска да види императорския посланик и нарочно е намерил за добре да се размине с него. Каролус обича да постъпва така: внезапно да пристига, внезапно да заминава; при това него го сърди императорското посредничество, затова съм готов да вярвам, че е заминал, като се е престорил, че не знае за пристигането на посланика. По-малко ме учудва и това, че е изпратен с ескорт да посрещне посланика граф Вжешчович, тая толкова знаменита особа; може би са искали дипломатично да замажат работата и да подсладят разочарованието на посланика, но как можем да повярваме, че граф Вжешчович веднага е започнал да доверява намеренията си на барон Лизола, който е католик и е благосклонен към нас, към цяла Жечпосполита и към нашия прогонен крал?

— Невъзможно! — каза отец Нешковски.

— И на мене това не може да се побере в главата — добави шерадският мечник.

— Вжешчович е също католик и наш благодетел — каза друг отец.

— И тоя рицар казва, че бил чул това със собствените си уши? — попита рязко пан Пьотр Чарнецки.

— Имайте предвид, ваша милост, и това — добави игуменът, — аз имам гаранционно писмо от Каролус Густав, че манастирът и черквата ще бъдат завинаги освободени от задължението да приемат войски на квартира.

— Трябва да се признае — каза пан Замойски авторитетно, — че в тия сведения няма никаква логическа връзка. За шведите би било загуба, а не полза да нападнат Ченстохова, краля го няма, следователно Лизола не е могъл да отива при него. Вжешчович не е могъл да му се доверява, освен това той не е еретик, а католик, не е враг на манастира, а негов благодетел, най-сетне дори сатаната да го изкушава с това нападение, той не би посмял да нападне против заповедта на краля и гаранционното му писмо.