Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Идвам от Жмудж — отговори пан Анджей, — за да служа на пресветата Дева, на изтерзаното отечество и на изоставения му крал, срещу които съм грешил досега, но това ще призная подробно при светата изповед, и моля още днес или утре да бъда изповядан, защото разкаянието за провиненията ми ме кара да направя това. Истинското си име също ще ти кажа, благоговейни отче, при спазване тайната на изповедта, тъй като то зле настройва хората срещу мене и може да попречи за поправянето ми. Пред хората искам да се наричам Бабинич, по името на едно от именията ми, сега взето от неприятеля. Освен това аз нося важно съобщение, което те моля, отче, да изслушаш търпеливо, понеже се отнася за тая света обител и за манастира!

— Похвалявам желанието на ваша милост и решението да поправиш живота си — отговори свещеник Кордецки, игумен на манастира. — Що се отнася до изповедта, ще изпълня твоето ревностно желание, а сега слушам.

— Дълго пътувах — започна Кмичиц, — много видях и много изпатих… Неприятелят се е утвърдил навсякъде, навсякъде еретиците надигат глава, дори и наши католици преминават на страната на неприятеля, който, одързостен от това и от превземането на двете ни столици, сега възнамерява да вдигне светотатствена ръка срещу Ясна гура.

— От кого имаш това сведение? — попита свещеник Кордецки.

— Вчера нощувах в Крушина. Там пристигнаха Вейхард Вжешчович и императорският посланик Лизола, който се връщаше от Бранденбургския двор и отиваше при шведския крал.

— Шведският крал не е вече в Краков — прекъсна го игуменът, като гледаше проницателно пан Кмичиц в очите.

Но пан Анджей не отпусна клепачи и продължи да говори така:

— Аз не зная дали той е там или не… Знам само, че Лизола отиваше при него, а Вжешчович бе изпратен да смени ескорта и да го съпровожда по-нататък по пътя. Двамата разговаряха пред мене на немски, без да се стесняват от присъствието ми, понеже не мислеха, че бих могъл да разбера езика им, който аз зная още от детските си години така добре, както и полски. От тоя разговор разбрах, че Вейхард увещавал да заемат манастира и да се доберат до съкровището, за което получил разрешение от краля.

— И ти, ваша милост, чу това със собствените си уши?

— Да, както сега чувам тебе.

— Ще се изпълни волята Божия! — каза спокойно свещеникът.

Кмичиц се уплаши. Той сметна, че свещеникът нарича воля Божия заповедта на шведския крал и не възнамерява да се съпротивява, затова каза смутен:

— В Пултуск видях черквата в шведски ръце, войниците играеха на карти в Божия храм, видях бурета с бира на олтарите и безсрамни жени с войниците.

Свещеникът гледаше рицаря право в очите.

— Странно нещо — каза той, откровеност и истина гледат от очите ти…

Кмичиц пламна.

— Нека да пукна още тук, ако не е вярно това, което казах!

— Във всеки случай това са важни вести, върху които ще трябва да се съвещавам. Позволи, ваша милост, да поканя тук старшите отци и неколцина благородни шляхтичи, които сега живеят тук, у нас, и ни подкрепят със съвети в тези тежки времена. Позволи, ваша милост…

— С готовност ще повторя всичко това пред тях.

Свещеник Кордецки излезе и се върна след четвърт час с четирима старши отци.

Подир малко влязоха пан Ружиц-Замойски, шерадски мечник, авторитетен човек; пан Окелницки, велунски хоронжи; пан Пьотр Чарнецки, млад рицар със страшно и войнствено лице, по ръст и сила подобен на дъб, и няколко други шляхтичи на различна възраст. Свещеник Кордецки им представи пан Бабинич от Жмудж, след което повтори пред всички новините на Кмичиц. А те се учудиха страшно и почнаха да измерват пан Анджей с изпитателен поглед и с недоверие; а понеже никой не взе думата пръв, проговори свещеник Кордецки:

— Опазил ме Бог да подозирам тоя рицар в лоши намерения или лъжи, но тия новини, които донесе, ми се струват невероятни, та намерих за редно да ги проучим заедно. Тоя рицар би могъл да се излъже и при най-добро желание или да е чул зле, или неправилно да е разбрал, или умишлено да е бил заблуден от някои еретици. Да напълнят със страх сърцата ни, да предизвикат паника в светата обител, да попречат на богослужението — това е за тях безкрайна радост, от която едва ли някой би искал да се откаже при тяхната злоба.

— Това ми се вижда много вероятно — отговори отец Нешковски, най-възрастният между събраните.

— Преди всичко трябва да знаем дали тоя рицар не е сам еретик — каза Пьотр Чарнецки.

— Католик съм като ваша милост! — отвърна Кмичиц.